Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 14

Кърмата скри мрачното лице на кмета и кралят обърна поглед на запад. Налагаше се да признае поне пред себе си, че опасенията на градския управител не са лишени от основание. Откъм метежните високопланински пасища на Мордриат бе дошла вестта, че племенният вожд Ундрейд Чука отново крои нещо. За да се повдигне бойният дух на борлиенската Северна армия, трябваше да бъде назначен на генералски пост синът на краля Робайдей-Анганол. Но младежът изчезна в деня, в който разбра, че баща му има намерение да се разведе с майка му.

— Иди, че се доверявай на собствения си син… — горчиво промълви Джандол-Анганол. Прехвърляше на своя син вината за пътешествието, в което се впусна току-що.

След малко кралят отново се обърна на север, стремеше се да открие поне някаква проява на верноподанически чувства. Сенките на корабните въжета рисуваха изкусни плетеници върху дъските на палубата. Когато Фрейър блесна в цялото си великолепие, сенките се удвоиха. Тогава Орелът се оттегли да поспи.

На кърмата се издигаше копринен балдахин, където кралят можеше да се скрие от палещите лъчи. Остана там през по-голямата част от тридневното пътуване заедно с придружителите си. На няколко стъпки под това издигнато място полуголите роби, повечето от тях рандонанци, седяха на веслата, готови да помогнат на платната, щом вятърът утихне. От време на време вятърът довяваше миризмата им, която се смесваше с вонята на катран, дърво и застояла вода, лъхаща от трюма.

— Ще спрем в Осоилима — обяви кралят.

Там, в свещения град, щеше да склони глава пред гробницата и да се подложи на бичуване. Джандол-Анганол беше вярващ и се нуждаеше от покровителството на Всемогъщия Акханаба в изпитанието, което го очакваше.

Кралят се отличаваше с мрачна и горда осанка. На двайсет и пет години и една-две десети още беше млад мъж, но излъчващото сила лице бе набраздено от бръчки и това му придаваше мъдро изражение — качество, което враговете му отричаха.

Също като своите ястреби, държеше главата си изправена. Обикновено вниманието на хората се приковаваше изцяло в тази глава, сякаш върху кралските рамене се крепеше живото олицетворение на неговия народ. Джандол-Анганол имаше орлов поглед, чиято сила се подчертаваше още повече от острия извит нос, свирепо сключените вежди и елегантната брадичка, скриваща доста чувствени устни. Очите му бяха тъмни и блестящи. Острият им блясък му бе заслужил прозвището, с което го наричаха по тържищата — Борлиенския Орел.

Онези от приближените му, които имаха дарбата да разбират човешкия характер, разправяха, че орелът е в клетка, а кралицата на кралиците още държи ключето. Над Джандол-Анганол тегнеше проклятието на неговия кхмир, неговата неясна и неопределена похот, напълно разбираема в тези горещи времена.