Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 26

Косите им бяха сиви и оредели. Носовете им блестяха в светлината на маслените фитили. Говореха на възвишено наречие, претоварено от неопределими времена като минало продължително, бъдещо принудително, неизбежно-подчинително. Архиепископ-командирът им отговаряше в същия стил, като отбягваше да среща погледите им.

— Почитаеми господа, съмнявам се дали бихте могли (ще можете) да изхранвате хората, които искате от мен. Ето, в лятото на малката година сме, времето е меко и приятно, но доколкото разбирам, реколтата ви е оскъдна, а и добитъкът ви изглежда недохранен.

Между веждите на Аспераманка отново натежа облакът на гнева. Старейшините се спогледаха и заговориха едновременно.

— Мощта на Пановал отново ще се стовари върху нас!

— Ние се молихме (молим се, ще се молим) за по-добри времена!

— Без гарнизон, който да ни пази, ние (непременно) ще загинем!

Може би именно примиренческото наклонение в тази фраза накара Аспераманка да се озъби зло. Правоъгълното му лице сякаш се стесни още повече. Стисна устни и заби поглед в плота на масата. Кимаше, като че сключваше някакво лукаво споразумение със самия себе си.

Бе накарал младия Шокерандит да заеме почетното място до него, така че част от славата на лейтенанта да се отрази и върху главнокомандващия. Сега се обърна към Лутерин с въпрос:

— Какво бихте отговорил (решил да отговорите) на молбата на тези старейшини — на това наречие или с най-прости думи?

Шокерандит долови опасността, прикрита във въпроса.

— Господарю, тъй като молбата изричат не само тези три усти, но и всички жители на Истуриача, за мен е непосилно да отговоря. Само вашият опит би помогнал в намирането на верния отговор.

Архиепископ-командирът отметна глава назад и се загледа в носещите греди на тавана, после се почеса по брадичката.

— Да, би могло да се каже, че е редно аз да отговоря от името на Олигархията. Но, от друга страна, ще си позволя да отбележа, че Бог вече е произнесъл решението си. Неживеещият ми разкри, че е невъзможно да се поддържа и отбранява това селище, нито дори другите, разположени на север оттук.

— Господарю…

Една от триъгълните вежди на ръбестото лице се вдигна срещу старейшините.

— Реколтата намалява година след година въпреки всичките ви молитви. Това е всеизвестно. Някога в южните ни селища са отглеждали грозде. Сега неуморният ви труд не стига дори за достатъчно ечемик и плесенясали картофи. Истуриача вече не е гордост, а тежко бреме за нас. Най-добре ще е да изоставим селището. Всеки трябва да напусне, когато и армията потегли след два дни. Няма друг начин да се спасите от глада или от потисничеството на Пановал.

Наложи се двама от старейшините да подкрепят третия, който едва не припадна. Настана смут сред всички, дочули разговора. Една жена се втурна към архиепископ-командира и обгърна с ръце изцапаните му ботуши. Захленчи, че и тя, и сестрите й се родили в Истуриача, немислимо било да изоставят дома си.