Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 24

Звучаха заповеди, фагорите също се строиха за бой. Напоиха йелките. Войниците плюеха и се мятаха на седлата. Равнината се освети от лъчите на изгряващия Баталикс и човешките страдания започнаха отново. По-голямото светило се издигаше постепенно — избледняващият Фрейър вече не можеше да се изкачи много над хоризонта.

— Напред!

След тази заповед кавалерията тръгна ходом, прикрила пехотата. Свистяха куршуми. Войници се олюляваха и падаха.

Сиборналската атака продължи не повече от час. Бойният дух на пановалците се изчерпваше бързо. Една по една войсковите части на южняците започнаха да се оттеглят. Отрядът от Шивенинк се впусна в преследване, но бе върнат. Аспераманка нямаше никакво желание да стане свидетел на поредната славна проява на младия лейтенант. Сиборналската армия се отдръпна към северния бряг на реката. Отнесоха ранените в Истуриача, където полевите лазарети се бяха разположили в няколко хамбара. Внимателно положиха пострадалите мъже върху сеното, то веднага се обагри от кръвта им.

След като двете вражески армии напуснаха бойното поле, пролича какво им е струвала тази битка. Сякаш изтребени от гигантско корабокрушение, по равнината бяха пръснати бледи тела, стигнали до последния бряг в живота си. Тук-там още догаряха преобърнати каруци, тънки струи дим се стелеха над мръсотията и калта.

По полето пълзяха фигури между мъртъвците. Сред тях беше и един артилерийски офицер от Пановал, станал неузнаваем за броени дни. Подуши като куче един труп и издърпа ръкава на куртката му, за да впие зъби в ръката. Преглъщаше мръвките цели, с разкривено лице и начесто надигаше глава, за да се озърта.

Продължи да яде и да се взира диво дори когато го доближи един стрелец. Новодошлият вдигна пушката си и стреля от упор. Артилерийският офицер се просна неподвижен с разперени върху пръстта ръце. Стрелецът отмина бавно нататък заедно с останалите, на които беше възложена същата задача. Те застрелваха канибалите — окаяници, които бяха се заразили от Дебелата смърт и в гърчовете на безумния си глад бяха принудени да пируват с плътта на мъртвите. И сред победителите, и сред победените имаше жертви на болестта.

След безредното отстъпление на основните пановалски сили в равнината остана и една група зидари — майстори по издигането на паметници.

Нямаше победа, която да увековечат, но въпреки всичко им заповядаха да си свършат работата. При завръщането си в Пановал командирите на разгромената армия щяха задължително да се хвалят, че са надмогнали врага. И тук, в покрайнините на подвластната на южняците територия, лъжата трябваше да бъде вградена в камък.

Наоколо нямаше каменоломни, но зидарите откриха полуразрушен паметник. Събориха го и пренесоха на ръце блоковете по-близо до моста.

Тези занаятчии се гордееха с вещината си. С умение и грижа издигнаха наново паметника в почти същия вид. Старшият майстор издълба в основата името на местността и датата, после с по-едри букви изписа името на главния маршал.

Всички се отдръпнаха и доволно огледаха творението си, качиха се в каруцата и потеглиха. Никой дори не подозираше, че са унищожили паметник, отбелязал подобна битка, която се бе разиграла на същото място в незапомнени времена.