Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 23

Фагорите взеха метален казан и чувал с храна от каруцата. Разпрегнаха хокснитата и ги поведоха на върви със себе си. Един се върна и отхапа гръкляна на ефрейтора, който още показваше признаци на живот. После подкараха грамадните си кайдо нататък в равнината.

Макар че мнозина чуха изстрела и крясъците, никой от хората по обширното бойно поле не се притече на помощ. По-скоро побързаха да благодарят на божествата си, че са избегнали опасността, преди отново да потънат в кошмарите след битката.

Но с първата мъждива светлина на утрото, когато запламтяха огньовете на кухните, убитите бяха открити и реакцията беше съвсем различна. Вдигна се голяма олелия. По това време двурогите бяха далеч оттук, но разръфаното гърло на ефрейтора беше предостатъчно доказателство. Мълвата веднага плъзна из лагера. Още веднъж в историята на човечеството изникна древният символ на страха — рогатият фагор, възседнал рогато кайдо, за да върлува на воля. Нямаше съмнение, че зимата наближава, и древният ужас се надигаше.

Имаше и друго страховито явление, не по-малко древно, от което се бояха още повече. Но то не напусна бойното поле. Всъщност, благоденстваше сякаш барутният дим и изпражненията бяха най-добрата му хранителна среда. Вече личаха стъписващите прояви на Дебелата смърт у мнозина нейни жертви. Заразата се завръщаше и целуваше с трескавите си устни раните на уморените воини.

И все пак това бе началото на деня, в който празнуваха победата.

II

Безмълвно присъствие

Самочувствието на победител се смесваше с много други емоции в съзнанието на Лутерин Шокерандит. В него звучеше гордост като множество пронизителни фанфари, когато си казваше за кой ли път, че сега е мъж, герой и че е доказал смелостта си извън всякакво съмнение… освен пред себе си. И малко се вълнуваше от факта, че е хванал красива и безпомощна жена, с която може да прави каквото си поиска. Но вечното безпокойство в мислите му не изчезваше напълно, толкова привично, че вече бе станало същинска част от неговото „аз“. Неизменно го изправяше пред въпроса за дълга пред своите родители, за правилата и ограниченията в родовия дом, за загубата на брат му (все още болезнено необяснима). И му напомняше, че е пропуснал цяла година от живота си, парализиран в леглото. Накратко, ликуването от победата не успяваше да се пребори със съмненията. Такава беше личната вселена на тринадесетгодишния Лутерин. Таеше в себе си неувереност — ту смекчавана, ту разпалвана от аромата и гласа на Торес Лал. Нямаше кому да се довери, оставаше му само да потиска измъчващите го мисли и да се държи, сякаш всичко е наред.

Затова още със зазоряването с радост се зае с новите си задачи. Бе открил, че опасността го упоява.

— Последна атака — разпореди архиепископ-командирът Аспераманка. — Това е нашият ден.

По лицето му премина гняв и сякаш се прехвърли върху хилядите навъсени мъже, стиснали пресъхналите си устни, докато се готвеха за още едно сражение.