Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 225

Лутерин се засмя зло.

— Не са искали, защото знаят и без това. Защо да търпят намесата на Инсил? Нали те дърпат юздите тук? Знаели са. И баща ми е знаел. Да не мислиш, че това е някаква тайна? Църквата отдавна е разпространила тези сведения.

Склонът се спускаше стръмно и двамата внимаваха къде стъпват. Вървяха към каспиарновата гора.

Торес Лал попита:

— Олигархът е знаел, че ако унищожи фагорите, може да погуби и хората, но въпреки това е налагал законите си? Не мога да повярвам.

— Не оправдавам нито баща си, нито Аспераманка. Но тези знания просто не са им вършели работа. Това е. Чувствали са се длъжни да предприемат нещо въпреки опасността.

Вече надушваше леко киселия дъх от листата на каспиарните. Навя му спомени от друг свят. Вдиша благодарно с пълни гърди. Торес Лал бе вързала два йелка за гъстите клони на дърветата. Галеше ги по муцуните, докато той говореше.

— Баща ми не е бил сигурен какво ще се случи в Сиборнал, ако премахне завинаги фагорите оттук. Само е вярвал, че е необходимо да направи това независимо от последствията. И ние не знаем какво ще стане, каквото и да е написано по стените на параклиса… Според мен е доловил, че ни е нужно да се откъснем отведнъж от миналото, на каквато и да е цена. И той се е опълчил срещу съдбата. Някой ден може да се окаже, че е бил прав. Природата ще се погрижи за нас. Тогава ще го превърнат в светец като злия Джандол-Анганол. Да се опълчиш срещу съдбата… това е присъщо на хората. Няма полза само да се излежаваш и да пушиш окара. Иначе ще тъпчем на едно място. Разковничето е в бъдещето, а не в миналото.

Вятърът се усилваше, снегът валеше неспирно.

— Прасътворителко! — промълви Торес Лал, притиснала ръка към устните си. — Много корав си станал. Ще дойдеш ли с мен? — Не чу нито дума от него и добави след малко: — Нужен си ми.

Той се метна на седлото, ободрен от познатото движение и от покорната готовност на животното под него. Потупа топлия хълбок на йелка.

Беше изгнаник в собствената си страна. Но щеше да сложи край на това. С Аспераманка беше свършено. Идваше време и гнусният Ебсток Есикананзи да си плати за всичко. Не се стремеше към поста му. Искаше възмездие. Загледа се мрачно в козината по гърба на йелка.

— Лутерин, готов ли си? Нашият син ни чака в параклиса.

Той се вторачи в смътно различимото й лице и кимна. Снежинките се задържаха по ресниците му. Подкараха йелките надолу между дърветата. Тежки буци сняг падаха по раменете им от надвисналите клони. Пътеката водеше към закътания параклис. Минаха край някогашния водопад, превърнал се в ледена колона.

Лутерин се изправи на седлото и се обърна за последен път към селото. Светлинките се отразяваха в ниските облаци.

Хвана юздите по-здраво и пришпори йелка в сгъстяващата се тъма. Торес Лал му подвикна тревожно, но Лутерин чувстваше буйството на живота във вените си.