Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 219

Страхът е много силно чувство. Но яростта, надеждата и упоритостта го надмогват лесно. Нямаше да измъчва дълго хората. Бавната година на Хеликония щеше да продължи към деня на зимното слънцестоене. Дотогава в Сиборнал щяха да се сменят много поколения, които щяха да познават само неизменния здрач. Появата на Фрейър през пролетта щеше да бъде посрещната със същата смирена почит. Страхът щеше да умре преди надеждата.

Но как човечеството щеше да се справи с вековете на тъмната зима, зависеше само от душевните и физическите му сили. Цикълът на историята не беше неизменен. С достатъчна решителност можеха да надмогнат злощастията. Имаха възможност отново да стигнат до светлината.

Пазителят Есикананзи изрече тържествено:

— Дългата зима няма власт над душите на онези, които искрено вярват в Неживеещия бог. С негова помощ ще преведем света през мрака, озарени от божественото величие.

А Наместникът Аспераманка извика въодушевено:

— И нека Сиборнал бъде единен през вековете на тъма и студ!

Тълпата отвърна достатъчно храбро. Но всеки таеше увереността, че нито той, нито децата му, нито внуците му ще видят Фрейър отново. Яркото светило нямаше да се покаже над Харнабхар още четиридесет и две поколения.

Загубата ги терзаеше като смъртта на любимо дете.

Слугите бавно закриха прозореца.

Мнозина останаха, за да се налеят с още ядал. Почти не намираха какво да си кажат. Музикантите се върнаха, но мелодиите не успяха да разсеят потиснатото настроение. Сами или на групи, гостите си тръгваха. Избягваха да се гледат в очите.

Каменните стъпала се виеха надолу през манастира и водеха към изхода. В чест на церемонията бяха покрити с пътеки.

Когато Лутерин също тръгна надолу, на една площадка го хванаха двама мъже, изскочили от сенчеста ниша.

Бореше се с тях и викаше, но те извиха ръцете му зад гърба и го завлякоха в стая с голи каменни стени. Там го чакаше Аспераманка. Бе свалил от плещите си копринената роба, сега си обличаше палтото и опъваше по пръстите си дебелите ръкавици.

Стражите имаха револвери в окачените на коланите им кобури. Лутерин се сети за думите на Инсил: „Всички тези увити в кожи мъже, вечно заети с потайните си дела…“

Приятелският глас на Аспераманка звучеше почти обидно:

— Не можем да оставим нещата така, нали, Лутерин? Недопустимо е да правиш каквото си поискаш в малка общност като Харнабхар. Влиянието ти е твърде разрушително.

— Какво се опитваш да опазиш, освен самия себе си?

— Например честта на съпругата си. Ти май мислиш, че постъпвам лошо. Всички обаче сме принудени да се борим, за да оцелеем. Естествено, така ще съхраним и доброто, и злото в душите си. Повечето хора разбират това, но не и ти. Склонен си да играеш ролята на невинния светец, а такива като тебе винаги сеят неприятности около себе си. Затова ще ти дадем възможност да си истински полезен за общността. Длъжни сме да тласкаме Хеликония към светлината. Ще те върнем в Колелото за още десет години.

Лутерин се изтръгна и се втурна към вратата, но единият от стражите успя да я затръшне навреме. Макар да повали мъжа с яростен удар по челюстта, другият го хвана изотзад.