Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 18

На главата си имаше широка черна шапка, над която се развяваше флагче със символите на църквата и Неживеещия бог.

Отрядите от Шивенинк и Брибар влязоха в стълкновение с врага. Архиепископ-командирът прецени, че в този ден победата вече клони към сиборналската армия, и повика при себе си полевия командир на ускутските части.

— Изчакайте десет минути, преди да нападнете.

Подчиненият му възрази нетърпеливо, но бе прекъснат непреклонно.

— Стойте по-назад! — отново заповяда Аспераманка. Посочи с черната си ръкавица брибарците, които стреляха непрекъснато, докато напредваха по бойното поле. — Нека им пуснат малко кръв.

Напоследък Брибар оспорваше върховенството на Ушкутошк сред северните народи. В момента брибарските пехотинци бяха въвлечени в отчаяна ръкопашна схватка с противника. Мнозина загинаха, но ускутският отряд не бързаше да се притече на помощ.

Войниците от Шивенинк влязоха в боя без колебания. Слабонаселената страна бе известна като най-мирната сред северняците. Там се намираше Великото колело на Харнабхар, една светиня. Жителите на Шивенинк рядко се прочуваха в битките.

Смесеният ескадрон от кавалерия и фагори беше под командването на Лутерин Шокерандит. Държеше се достойно, забелязваха го дори сред многобройните ярки характери в тази армия.

Сега Шокерандит беше на тринадесет години и три десети. Преди повече от година се бе сбогувал с бъдещата си съпруга Инсил, за да потегли към Ашкитош и воинския си дълг.

Армейското обучение му помогна да се отърве и от последните остатъци излишна плът, натрупана по време на болестта. Отново стана строен младеж със забележително изправена стойка, но в държанието му се смесваха самохвалство и колебание. Тези две противоречащи си черти на поведението му издаваха несигурността, която би желал да прикрие от околните.

Намираха се хора, които твърдяха, че младият Шокерандит е получил чин младши лейтенант единствено защото баща му беше Пазител на Колелото. Дори неговият приятел Умат Есикананзи, също младши лейтенант, си позволяваше гласно да се чуди как ли ще се прояви Лутерин в първата си битка. В обноските на младежа още тегнеше сянката на мъртвия му брат, която лесно можеше да го отчужди от приятелите му. Но възседнал своя йелк, той беше самото въплъщение на увереността.

Бе оставил косата си да порасне. Очите му гледаха ясно от измършавялото лице, което му придаваше прилика с орел. Яздеше по-скоро като провинциален господар, отколкото като войник. Подканяше хората от своя ескадрон да побързат и вълнението, изопнало чертите му, го правеше водач, когото си струваше да следват в сблъсъка.