Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 17

От южната му страна настана суматоха. Две роти пешаци от различни държави и един рандонански ескадрон се опитаха да преминат едновременно. Избухна ожесточен спор кой трябва да е пръв. Неколцина се сбиха. Един йелк се плъзна в калта и пльосна заедно с ездача в реката. Извитите саби от Кейс се кръстосаха звънко с широките мечове от Рандонан. Отекнаха изстрели.

Други части се мъчеха да прекосят реката, помагайки си с опънато въже, но бяха победени от дълбоките води и неумолимия напор на течението.

Всички участници в бъркотията пред моста се колебаеха как да постъпят, може би с изключение на кейсийците, за които сраженията бяха поредният повод да погълнат изобилни количества от своята коварна национална напитка пабоур. Тази внезапна несигурност причини отделни злополуки. Зарядът в едно оръдие избухна и пръсна дулото, двама артилеристи умряха на място. Един йелк бе ранен, препусна бясно и осакати лейтенант от Матрасил. Артилерийски офицер падна от своя йелк в реката и когато го извлякоха на брега, различиха в него симптомите на болест, която никой не можеше да сбърка. Новината се разпространи мигновено:

— Заразата! Дебелата смърт!

За всички участници в събитията тези ужаси бяха тепърва преживявана действителност. И все пак нещо подобно се бе случвало и преди, в същите равнини на северен Кампанлат. Както и в предишните случаи, нищо не вървеше според предварителните планове. Съюзниците от южната армия се караха помежду си. А нападащите селището сами се оказаха нападнати. Започна хаотична битка, куршуми свистяха във всички посоки, навсякъде проблясваха щикове, преди да се забият в жива плът.

Дори връхлитащите сиборналци не успяха да съхранят военната си организация, с която бяха известни. Млади офицери с гореща кръв решиха да нахлуят светкавично в Истуриача, за да спасят селището на всяка цена. Артилерията, извлачена упорито през повече от триста километра степи, сега бе изоставена отзад и снарядите с еднаква вероятност можеха да унищожат както врагове, така и свои.

Отделни групички се вкопчваха свирепо. Вятърът виеше, часовете минаваха, хора умираха, йелки и двуйелки се подхлъзваха в собствената си кръв. Настана жестока касапница. После част от сиборналската кавалерия успя да пробие през бъркотията и превзе моста, като отряза пътя за отстъпление на противниците, нападнали Истуриача. Сред сиборналците, напредващи в този момент, имаше три подразделения от различни страни — от влиятелния Ушкутошк, от Шивенинк и добре познатият на всички пехотен батальон от Брибар. И в трите бяха включени фагори.

С предния ускутски отряд яздеше и архиепископ-командирът Аспераманка. Главнокомандващият изпъкваше между подчинените си. Носеше униформа от синя кожа с тежък колан и корава яка, бе обул черни ботуши с обърнати кончове, високи до коленете. Аспераманка беше висок, грозноват човек, говореше кротко и дори лукаво, когато не даваше заповеди на бойното поле. Всички изпитваха страх от него.

Някои казваха, че външността му е направо отблъскваща. Вярно, имаше голяма ръбата глава, на която се открояваше учудващо правоъгълно лице, сякаш родителите му се бяха зачели в учебниците по геометрия при сношението си. Но особено го отличаваше от останалите вечно тежащият облак на гнева, събрал веждите му, смръщил носа и притиснал надолу клепачите му, под които очите му бяха неизменно нащрек. Усещаше се и в най-невинната забележка, напуснала устните му. Немалко хора се заблуждаваха, че това е внушена от бога ярост.