Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 11

Общо взето, бяха човекоподобни с тънките си крака и дълги ръце. Бяха покрити със светлокафява козина, по-дълга по ръцете и почти скриваща осемпръстите им длани. Муцуните им смътно приличаха на кучешки.

— Нондади! — кресна офицерът.

Разпозна ги мигновено, макар досега да ги бе виждал само пленени. Йелкът се мяташе ужасен. Първите двама нондади се хвърлиха към гърлото на животното и мъжът насочи към тях двуцевния си пистолет, но в същия миг застина.

Още една глава се подаде между древните корени. Притежателят й се напъна да освободи раменете си и се надигна, отърси пръстта от гъстата си козина, после изсумтя.

Фагорът изглеждаше твърде едър до дребните нондади. Неговата грамадна глава с формата на кутия бе увенчана с изящни, извити назад рога. Когато се показа от дупката на нондадите, навъсеното му биволско лице се заоглежда наляво-надясно и очите му светнаха, забелязвайки притаилия се офицер. Само за миг се смръзна неподвижно, едното му ухо трепна и страшната твар се хвърли към мъжа с главата напред.

Артилерийският офицер се претърколи по гръб, хвана здраво с двете си ръце дръжката на пистолета и изпразни двете цеви едновременно в търбуха на фагора. По козината му се пръсна назъбена звезда от златиста кръв. Но двурогият нападател не спря. Грозната му паст се отвори и откри жълти зъби като лопати. Мъжът се изправи със скок и в този миг фагорът го връхлетя. Груби трипръсти длани се вкопчиха в тялото му.

Офицерът трескаво удряше с дръжката на пистолета по дебелия череп.

Задушаващата хватка се отпусна. Бъчвоподобното тяло падна настрани. Ужасната твар се надигна с невероятно усилие, изрева и се строполи, разтърсвайки земята.

Задъхан и хълцащ от тежката млечна воня на фагора, мъжът беше принуден да се опре на рамото му, за да стане. В гъстата козина подскачаха миниатюрни насекоми, преживяващи своя собствена криза. Някои се наместиха върху ръкава на офицера.

Той успя да се закрепи на краката си. Трепереше също като своя йелк, по чието гърло имаше кървящи драскотини. Нондадите не се виждаха никъде. Бяха се оттеглили в подземните си лабиринти, в царството си, което наричаха Осемдесетте мрачини. След малко офицерът се овладя достатъчно, за да се издърпа върху седлото. Бе чувал приказки за съвместни нападения на фагори и нондади, но и през ум не му минаваше, че ще стане жертва на нещо подобно. Току-виж, под краката му се бяха притаили още зверове…

Все още останал без дъх, той препусна назад към своята част.

Пановалският експедиционен корпус беше в поход от немалко време. Задачата му бе да изтрие от лицето на земята сиборналските укрепени селища, построени на територия, която Пановал смяташе за своя собственост. Досега бяха осъществили няколко успешни нападения. След разрушаването на всяко вражеско селище корпусът се придвижваше все по на север. Оставаше им да се справят само с Истуриача, но вече се надпреварваха с времето — трябваше да приключат с това преди края на лятото от малката година.