Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 149

Само дето сълзите й се сипеха тъй бързо, че приличаха на порой, изливащ се върху езерото Уикъри. А това я накара да си припомни онзи ден, в който Мат падна в езерото, докато се опитваше да спаси едно малко момиче, потънало през дупката в леда. Ала сега дори и Мат я мразеше.

— Недей, о, моля те, недей, прекрасна любима моя — замоли я Стефан, толкова искрен, че всеки би повярвал на думите му. Но как можеше още да я обича? Елена знаеше как изглежда в момента, с подпухнало и зачервено от сълзите лице. Каква ти „прекрасна любима“! Освен това трябва да е луд да я кара да спре да плаче: сълзите й му вдъхваха нови сили, връщаха живота в него с всяко докосване до кожата му — а може би бушуващата в него буря също бе помогнала, защото сега телепатичният му глас звучеше още по-силно и все по-уверено:

Елена, прости ми — о, Господи, подари ми само един миг с нея! Само един-единствен миг! След това всичко ще мога да понеса, дори и истинската смърт. Само един миг, за да я докосна!

И може би Бог, преливащ от жал, точно в това мигновение сведе очи надолу към грешната земя. Устните на Елена потрепнаха, пърхащи над неговите, сякаш се опитваше да открадне една целувка още докато той спеше. Но само за миг на Елена й се стори, че усети топлата му плът под себе си и миглите му погалиха клепачите и, когато той се пробуди и с изненада отвори очи.

Моментално и двамата застинаха, с широко отворени очи, но никой от тях не прояви глупостта да помръдне дори на сантиметър. Елена обаче не можа да се сдържи, като усети прилива на топлина от устните на Стефан, от който цялото й тяло се сгря. Разтопи се в целувката, докато внимаваше да се задържи в същото положение, оставяйки само погледа си да се рее нефокусирано под леко притворените клепачи.

И когато миглите й отново се допряха до нещо осезаемо, вълшебното преживяване бързо стигна до своя край. Пред Елена оставаха само два избора: можеше да изпищи и да изрази телепатично възмущението си от Il Signore, задето бе послушал Стефан и им бе дал само един миг. Или да събере цялата си смелост, за да се усмихне и евентуално да успокои Стефан.

Спечели по-добрата нейна половина и когато Стефан отвори очите си, тя остана надвесена над него, като се преструваше, че просто си почива, опряна на лакти, върху гърдите му, като му се усмихваше, докато се опитваше да оправи косата си.

Успокоен, Стефан също й се усмихна. Сякаш бе готов да понесе всичко, само и само тя да не бъде наранена.

— Деймън щеше да е по-практичен — подразни го тя. — Щеше да ме остави да плача, защото в края на краищата собственото му здраве би било най-важното за него. И щеше да се моли за… — Замълча за миг, но накрая се засмя, което накара Стефан да се усмихне. — Нямам представа — заяви Елена накрая. — Всъщност не мисля, че Деймън е способен да се моли.

— Вероятно не — съгласи се Стефан. — Когато бяхме млади — и още бяхме хора, — градският свещеник се разхождаше с бастун, защото обичаше да го използва не толкова като опора, колкото като инструмент за усмиряване на провинилите се хлапета.