Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 147

Елена остана изненадана от това, колко много трябваше да разчита на Лакшми, при това все повече с всеки изминал ден. Лакшми започна като момиче всичко, като се нагърбваше с това, което никой друг не желаеше да върши, но все повече се превръщаше в придворна дама на лейди Улма и източник на сведения за Елена относно този странен свят. Формално лейди Улма все още трябваше да пази леглото и за нея беше много удобно Лакшми да бъде в денонощна готовност край нея. А пък Елена можеше да задава на Лакшми въпроси, които биха подтикнали останалите да я мислят за умопобъркана. Като например дали имаше нужда да купят чинии или да поднасят храната върху големи филии от препечен хляб, които можеха да служат и за избърсване на мазните пръсти? (Чиниите бяха наскоро въведени в употреба заедно с вилиците, които все още си оставаха рядкост в този странен свят.) Колко мъже и жени получаваха заплати в имението (което трябваше да бъде изчислявано приблизително, защото никой в домакинствата на другите имения не плащаше в пари на робите, а само им даваха униформи и им позволяваха да се радват на един или два „празнични“ дни в годината.) Лакшми, още съвсем млада, беше честна и едновременно с това дръзка. Елена я обучаваше как да се превърне в дясната ръка на лейди Улма, след като самата лейди Улма се затвърди като стопанка на имението.

24

„Мило дневниче,

Сега е нощта, преди вечерта на първото ни парти тук — или по-скоро галапразненство. Но аз не се чувствам много празнично. Толкова много ми липсва Стефан.

Мъчно ми е и за Мат. Как само си тръгна, толкова ядосан на мен, че дори нито веднъж не се обърна назад. Той не разбира как аз мога да… да съм загрижена за… Деймън и в същото време да обичам Стефан така силно, че сърцето ми ще се пръсне от мъка.“

Елена остави писалката и се втренчи тъжно в дневника. Наистина я измъчваше почти физическа болка в гърдите, която би я изплашила, ако не знаеше на какво се дължи. Стефан така отчаяно й липсваше, че едва се хранеше, почти не можеше да спи. Той бе като някаква пламтяща част от съзнанието й, като фантомен израстък, който никога няма да изчезне.

Дори писането в дневника нямаше да й помогне тази вечер. Всичко, което можеше да запише, се свеждаше до мъчителни спомени за доброто време, когато двамата със Стефан бяха заедно. Колко хубаво беше, когато бе достатъчно само да извърне глава и да го види — какво щастие е било това! А сега всичко това бе изчезнало и на негово място се бяха появили изтощително объркване, вина и тревога. Какво се случваше с него точно в този момент? Дали тя повече няма да изпита радостта да обърне глава и да го види? И дали… не го измъчват?

Ох, Господи, ако само…

Ако само бях го накарала да залости прозорците на стаята си в пансиона…

Ако само бях по-подозрителна спрямо Деймън…

Ако само се бях досетила, че той си е наумил нещо в онази последна нощ…