Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 159

През цялата сутрин беше отбягвала да изпълни този свой дълг.

Канцлер Родерман беше дошъл през нощта да уреди погребалните приготовления на Венета. Оттогава Йоме не беше го виждала. Може би имаше работа извън кралската цитадела, но Йоме подозираше, че е решил да избягва Радж Атън. Може би дори се беше измъкнал от задълженията си под предлог, че приготвя тялото.

Хората на Радж Атън бяха донесли трупа тук, в цитаделата на Посветителите. Той не беше пожелал да го остави в Голямата зала, където според обичая тялото трябваше да бъде изложено за траура, за да го видят васалите — това можеше да предизвика размирици в града.

Вместо това то беше скрито зад дебелите стени на най-вътрешната цитадела, където можеха да го видят само Посветителите.

Йоме дръпна грубото черно покривало.

Лицето на майка ѝ не беше това, което помнеше. Тя сякаш се взря в лице на чужд човек. Майка ѝ някога притежаваше няколко дара на обаяние и я смятаха за голяма красавица. Но със смъртта красотата я бе изоставила. В черните ѝ коси се мяркаха сиви кичури. Очите ѝ бяха хлътнали и под тях имаше тъмни сенки. По гладкото ѝ лице се бяха появили бръчки, дълбоки и старчески.

Жената върху дървения нар беше почистена, но нищо не можеше да скрие раната на лявата ѝ скула, където пръстенът с печата на Радж Атън беше разкъсал кожата, нито дупката в черепа ѝ, пробита от камъните на паважа.

Жената под покрова изглеждаше непозната.

Не, Радж Атън нямаше защо да се страхува от васалите. Те нямаше да се разбунтуват от гняв заради смъртта на тази старица.

Йоме отиде при капитана на стражата, мургав дребен мустакат мъж с броня и посребрен шлем. Стори ѝ се странно, че го няма нито Олт, нито Дероу, след като бяха стояли на пост тук толкова години.

— Сър, бих искала да помоля за разрешение да отнеса мъртвата в Кралските гробници — каза Йоме.

— Замък под атака — отвърна ѝ дрезгаво капитанът с тайфански акцент. — Не безопасно.

Йоме се пребори с желанието си да се измъкне. Не искаше да се противопоставя на капитана, но чувстваше за свой свят дълг да погребе майка си, да извърши един последен жест на почит.

— Замъкът не е под атака — постара се да го убеди Йоме. — Само няколко върколаци, обкръжени в горите, са под атака. — Махна с ръка навън, към изпепеленото бойно поле. — А ако Ордън атакува, ще го видите да идва от половин миля и той ще трябва първо да пробие Външната стена. Едва ли някой ще стигне до цитаделата на Посветителите.

Дребният мъж я изслуша внимателно, килнал глава на една страна. Йоме не беше сигурна дали я разбира. Може би му говореше много бързо. Можеше да му го каже и на халтикски, но се съмняваше, че ще я разбере.

— Не — отвърна дребосъкът.

— Тогава нека духът ѝ си отмъсти на теб, защото аз съм невинна. Не желая да бъда преследвана от духа на една Владетелка на руни.

Очите на дребния мъж се опулиха от страх. Казваха, че духовете на Владетелите на руни причиняват най-много неприятности — особено ако са претърпели насилствена смърт. Въпреки че самата Йоме не се боеше от майчината си сянка, този дребен тайфански капитан идваше от страна, където подобни неща се взимаха много на сериозно.