Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 149

Огнен пъкъл очерта силуета ѝ — удивително плътна сплав от топазени и смарагдови пламъци, със съвършено изваяни лице и очи; малките гърди и здравите мускули на краката ѝ се възпроизведоха с невероятна точност. Застана сякаш объркана, загледана на юг и на изток, откъдето идеше шумът и грохотът на битката.

Съставеният от първичната стихия дух на огнетъкачката се пресегна, изпълнен със сляпо любопитство, и докосна покрива на една стара търговска сграда. Стряхата на покрива се стопи и затече надолу.

Улицата беше заможна и много от дюкяните бяха с големи стъклени прозорци, които се пръснаха под напора на разкъсващия зной. Дървените порти и табели избухнаха в пламъци.

Но огненият дух не беше в пълно съзнание. Огнетъкачката може би още не съзнаваше, че е убита. В следващите няколко мига, прецени Габорн, щеше да го пропусне.

След което щеше да се нахвърли върху него.

— Бягай! — изсъска той и дръпна Роуан.

Но тя остана вкочанена на мястото си, защото свирепият зной я пареше повече, отколкото него. Роуан изкрещя от болка, свежите ѝ сетива не можеха да устоят на близостта на стихията.

Вляво от тях имаше едно дюкянче и Габорн се втурна към него с единствената надежда, че ще има заден изход. Вдигна ръце пред главата си и скочи през витрината.

Върху него се изсипаха парчета стъкло и насякоха челото му, но той не посмя да спре, за да прецени колко е пострадал. Роуан се провря след него и той я задърпа към задната страна на дюкяна, към една отворена врата, извеждаща към работилницата. Хвърли поглед през рамо и видя една огненозелена ръка, провираща се през прозореца към тях.

Един зелен пръст докосна гърба на Роуан. Младата жена нададе смразяващ кръвта вик, щом огънят я прониза като меч. Дългият огнен език се показа през корема ѝ.

Габорн пусна ръката ѝ, смаян от болката, изписана в очите ѝ, и от ужасния ѝ смъртен писък. Сякаш тъканта на разсъдъка му изведнъж се раздра. Нищо не можеше да направи за да я спаси.

Изхвърча в работилницата и затръшна вратата. Наоколо се търкаляха длета, триони и пили. Подът беше осеян със стърготини.

„Защо нея? — зачуди се Габорн. — Защо духът отне нея, а не мен?“

Видя залостената отвътре задна врата и бързо свали лоста, усещайки приближаващата го откъм гърба огнена стена. Изхвърча през прага и хукна по уличката.

Затича на зигзаг, профуча по уличката и излезе в друга, още по-тясна.

Чувстваше се опустошен. Пред очите му бе лицето на Роуан. Бе искал да я опази, но несдържаността му я беше убила. Почти не можеше да го повярва и му се дощя да се върне, за да я потърси.

Зави на поредния ъгъл.

На по-малко от двайсет стъпки видя двама мечоносци на Радж Атън, с облещени от страх очи. И двамата отстъпваха заднишком, без да му обръщат никакво внимание.

Габорн се обърна да види в какво са се втренчили.

Духът на огнетъкачката се качваше на един покрив. Възседна го като любовник — и целият покрив лумна в пъклени пламъци, задушаващ дим изригна на гъсти и черни като нощта облаци.