Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 145

Цяла нощ лежа буден и мислеше…

Слънцето се издигаше розово на изток, разбуждайки утринния хлад. Габорн и Роуан излязоха от склада с подправките, понесли малки вързопи със сушен магданоз и люта мента. Откъм реката пълзеше ниска мъгла и обвиваше полята и стените. Вдигащото се слънце я боядиса в златно.

Габорн спря пред вратата и подуши мъглата. Мирисът ѝ беше непривичен, с лек привкус на морска сол. Почти си представи крясъците на чайки сред тази мъгла, и корабите, отплаващи от пристанището. Това за миг пробуди копнежа му за дома, но той реши, че просто си е въобразил странната миризма.

Звуците на утрото бяха като всяка друга сутрин. Добитък и овце пак обикаляха из града и тяхното мучене и блеене изпълваше въздуха. Чавки грачеха шумно от гнездата си между комините на къщите. Кънтеше ковашки чук, а от готварницата на Войнишката цитадела миришеше на току-що опечен хляб. Но над щедрата миризма на ядене, дори над морската мъгла натежаваше острият стипчив мирис на изгоряла трева.

Габорн не се боеше, че ще го познаят. Двамата с Роуан се бяха облекли като хора от простолюдието, безименни обитатели на замъка.

Роуан поведе Габорн нагоре по някаква загърната в мъгла улица. Стигнаха до една стара съборетина, нещо като отшелническа колиба на стръмния склон на хълма, близо до чертите на изпепелената вече градина на чародея. По задната стена на съборетината се виеха лозници и леките повеи на вятъра разнасяха сладкия аромат на гроздовете.

Габорн и Роуан почнаха да ги късат, тъй като не бяха сигурни дали ще намерят друга храна през деня. Отвътре се чу кашляне и Габорн замръзна. Някой в къщурката затупа по пода, подпирайки се на бастун. Беше само въпрос на време да излезе и да ги види.

Габорн дръпна Роуан — и тъкмо тогава откъм полята южно от замъка засвириха рогове.

Екът на роговете веднага беше последван от пръхтене и викове. Габорн се изкачи малко по-високо по хълма и погледна над Външната стена към загърнатите в мъгла полета. Реката се простираше на изток, с поля зад нея. Дърветата на Дънуд се виждаха на един хълм отвъд долината на юг.

В края на гората на южния хълм Габорн изведнъж забеляза движение сред мъглата: блясък на стоманени брони, остри шлемове, вдигнати във въздуха пики. Сред мъглата яздеха конници.

Пред тях тичаха хиляда върколаци, като черни сенки — подскачаха на четири крака по земята, врещяха и виеха от ужас. Върколаците отстъпваха към замъка, полузаслепени от дневната светлина.

Габорн видя един ездач, облечен в нощносинята ливрея на дома Ордън, с емблемата на зеления рицар.

Умът му не можеше да го побере — баща му щурмуваше замъка.

„Не!“ — прииска му се да извика.

Щурмът беше самоубийствен. Баща му беше взел със себе си твърде малко хора. Бяха дошли като лек ескорт — просто за украса, — не бяха подготвени за война! Нямаха нито обсадни машини, нито магьосници, нито дори балисти.

И изведнъж Габорн разбра, че това няма значение. Баща му вярваше, че той е в замък Силвареста и че замъкът е паднал. Щеше да направи всичко възможно, за да си върне сина.