Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1126

Ейвран се вторачи в лицето му. Той бе познавал баща й. Беше само кожа и кости. Беше толкова слаб, че очите му сякаш щяха да изхвръкнат от кухините. Дрехата му представляваше някакъв сивкав парцал, завързан около слабините му. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще издъхне.

Ейвран внезапно осъзна какво се е случило. Радж Атън беше убил Посветителите в Синята кула. Тогава тя загуби собствените си дарове и се почувства толкова омаломощена, че й се стори, че ще умре. Колко ли по-ужасно би било, ако се бе озовала в този затвор само с един-два дара на издръжливост?

От очите й бликнаха сълзи и тя цялата се разтресе, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— И баща ми е тук?

— Да — отвърна старецът. И посочи към стената, до която се белееха купчина кости, сред които ровичкаха раци-слепци. — Но от него не е останало нищо.

„Десет години“ — помисли си тя. Цели десет години бе седял тук долу, а тя бе закъсняла само с една седмица, за да се срещне с него.

Прокле халите, които бяха затворили всички тия нещастници тук, и пожела смъртта им — на всички до една.

Разплака се. Старецът протегна плахо ръка, сякаш молеше за разрешение да я успокои, и тя го сграбчи през врата и се сгуши на костеливите му гърди.

„Това можеше да са костите на собствения ми баща — мина й през ума. — Това можеше да е миризмата на неговата неумита плът.“

Усети мрачна ярост да се надига в нея и се закле да отмъсти.

Неочакван пир

Няма по-сигурно убежище от близък приятел.

Хиърдънска поговорка

— Тази нощ ще се скрием под земята! — каза вуйчо Ебер на Шемоаз. Тъкмо влизаше в стаята с ведро прясно мляко и самун хляб, които носеше от селището. — Така е наредил Земния крал. Да се скрием под земята. Току-що го чух в града от кралския пратеник.

Шемоаз вдигна очи от масата, където закусваше. Беше на гости в имението на вуйчо си в селището Ейбълтън в северните краища на Хиърдън. Вуйна й току-що бе запекла няколко наденици и я бе помолила да седне преди Ебер да се прибере. Напълно глухата й и полусляпа баба седеше в люлеещия се стол пред камината.

— Защо изпраща пратеници? — попита Шемоаз. — Можеше сам да ни каже, че сме в опасност.

— Не знам — отвърна вуйчо й. — Потеглил е към Мистария. Може би предупрежденията на Земния крал няма да стигнат толкова далеч. Или пък иска да е сигурен, че всички са предупредени, а не само Избраните.

Шемоаз огледа стаята с нарастваща уплаха. Бременността й беше още в началото, но през последните няколко дни само при споменаването за закуска й прилошаваше. Бе започнала да чувства онази слабост, която е чест спътник на бременността. И сядаше на масата единствено от уважение към добрите маниери.

А сега и това.

— Под земята? — попита тя. — Защо?

— Бас ловя, че е заради звездите — предположи леля Констанс. — Падат всяка нощ и всяка следваща нощ е по-зле от предишната!

Шемоаз усети, че сърцето й прескача. Знаеше твърде малко за подобни неща. Беше чувала за миньори, които копаят желязо от паднали звезди, и си представяше, че валят като картеч от катапулт. Но това не можеше да е вярно. Падащите звезди бяха горещи. Не можеха да са картеч, а по-скоро огнен дъжд от небето — огън и разтопено желязо. След снощния метеорен порой с ревящите по небето огнени топки не й бе трудно да си го представи.