Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1125

— Мога ли да взема тоягата на Ейвран? Да й я дам, когато я намеря.

Йоме му подаде тоягата от отровно дърво. Габорн се съсредоточи върху сетивата си и почна да изучава пътя напред. Да, стената на смъртта го очакваше само на няколко мили по-навътре в тунела.

„Или ще разчистя пътя пред Йоме — помисли си той, — или ще загина.“

Габорн дълго я задържа в прегръдката си и накрая пошепна в ухото й:

— Обичам те. Прощавам ти.

Обърна се и препусна през тунела двойно по-бързо, смаляваше се все повече и повече в далечината. Първо стана колкото юноша, след това колкото момче, после колкото прохождащо дете и накрая се скри зад завоя.

Кожа и кости

И в най-сухата пустиня понякога разцъфва цвете.

Индопалска поговорка

В зловонния затвор нещастните души се бяха сгушили в мрака около Ейвран, привлечени като молци от светлинката на пръстена й. Гледаха ту скъпоценния камък, ту нея.

Тя се опита да се надигне, но й прилоша. Главата й се завъртя и тя цялата плувна в пот.

— Дайте й вода — подкани ги дрипав старец.

След малко едно полуголо момиче донесе вода в шепите си и я поднесе към устните на Ейвран.

— В потока има още слепоци — съобщи момичето.

— Риба? — попита Ейвран.

— Риба — потвърди Барис. — Това е почти всичко, с което се храним. Под земята тече река и рибата изплува оттам. Нямаме огън, за да я приготвим, и има вкус на гранясало олио и сяра. Но можеш да изчоплиш малко месо от гръбнака и между костите.

Ейвран усети, че й се повдига. Денкът все още беше с нея.

— Вътре е останало нещичко — каза им тя. — Ябълки, лук, сирене, лешници и сушени плодове. Не е много, но си го разделете.

Никой не помръдна и не докосна денка, докато тя сама не го свали от гърба си и не им подаде храната. Не беше много, по ябълка или шепа лешници на всеки. И все пак хорицата бяха дълбоко впечатлени от жеста й и тя чу един от мъжете да ридае от благодарност, отхапвайки парченце лук.

Възцари се дълга тишина. Накрая се обади един старец с набръчкано лице и побеляла коса:

— Каза, че си от крепостта Хейбърд?

— Да — потвърди Ейвран.

— И аз съм оттам — продължи той. — Но вече не си спомням кой знае колко. Опитвам се да си представя тревата или слънчевата светлина, но не мога. Познавах доста хора, но лицата им…

Ейвран не искаше да говори за това. Не искаше да му каже, че крепостта е разрушена, че стените й са съборени от халите, а хората са изтрепани и изядени. Сигурно абсолютно всички познати на стареца бяха мъртви.

— Как ти е цялото име? — попита той.

— Уикс. Ейвран Уикс.

— О! — възкликна старецът. — В такъв случай трябва да си чувала за Фелдън Уикс?

— Така се казваше баща ми — отвърна Ейвран. — Познаваш ли го?

— Познавах го добре — продължи старчето. — Беше затворник тук, хванаха ни в едно и също сражение. Помня, че беше женен за една дребна женица, чиято усмивка грееше по-силно от звездите нощем. Но не си спомням за дъщеря.

— Бил е тук? — Ейвран не можеше да повярва.

Бяха й разказвали, че са го изяли халите. Не бе допускала, че може да е докаран тук долу.

— Все си мечтаеше да се прибере вкъщи — добави старчето. — Но не издържа дълго. Дори с дарове никой от нас не може да издържи дълго. А сега ни отнеха и даровете. Той почина веднага, щом това се случи.