Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1122
Дэвид Фарланд
Пътят извиваше из подземния свят, понякога по непреодолими за човешки крак пътеки — през вертикални комини, в които халите бяха издълбали ръкохватки и стъпенки.
Усещаше пред себе си огромната опасност — сега вече все по-близо — като някаква стена на смъртта.
Без да спира, разпростря сетива и за надвисващата над Карис опасност. Опита се да си представи своите Избрани, които бяха в безопасност. Но и тяхното бъдеще вещаеше смърт.
Отпил няколко глътки от едно езеро, опря гръб в стената, обви с ръце коленете си и наведе глава, като остави потта да се стича по брадичката му. Клечеше на пода на пещерата близо до някакъв зловонен поток, чийто бряг беше покрит с дебел слой черупки на раци-слепци, сякаш захвърлени нагръдници на брони.
— Какво има? — попита го Йоме.
Той се опита да обмисли отговора си.
— Разтревожен съм. Сигурно минава полунощ. Опасността в Хиърдън намалява. Предполагам, че нашите пратеници предупреждават хората да се скрият. Но над Карис опасността продължава да расте. Цяла вечер усещам… хората се събират. Почти всички, които Избрах в града, се завръщат. Чувствам, че се раздвижват, събират се заедно.
— Но нали ти им каза да се завърнат — напомни му Йоме.
— Не по този начин — отвърна Габорн. — В Карис има жени, които Избрах, както и деца. Много от тези дечица се връщат. Стотици и хиляди. Вероятно си мислят, че в замъка опасността е по-малка, отколкото в околните селища, но не е така. Вероятно си мислят, че могат да помогнат в сражението…
Той поклати унило глава. Представи си ги да подготвят отбраната на замъка. Жените сигурно изваряваха парцали за превръзки и приготвяха храна преди битката. Децата струпваха скални отломъци за катапултите и закрепваха пера на стрелите, докато мъжете укрепваха пробойните по стените на замъка.
— Усещането за опасност е много силно — продължи Габорн. — Това ще е… Боя се, че ги хвърлям в битка, която не могат да спечелят. Пращам ги на явна гибел.
Йоме приклекна до него.
— Правиш всичко, на което си способен.
— Но дали е достатъчно? — попита Габорн. — Изпращам хора на бран, а срещу какво? Ако бяха само халите, щеше да е добре. Но ние воюваме с враг, за който дори не сме подозирали — Истинската властелинка на Злото.
Йоме не отговори и се възцари тишина. Дори с даровете на слух Габорн не долавяше нищо. Надвисналата тишина, неподвижната пустош действаха потискащо. Единствените звуци идваха от няколко слонски охлюва до тях, които почукваха черупки един в друг, докато се хранеха с плесен. Дори гласът на Габорн не стигаше на повече от няколко стъпки.
Йоме отвори книгата на Ерден Геборен и запреглежда заглавията. Габорн я изчака да открие нещо, което би го заинтересувало. Усети някакъв полъх, сякаш го заля вълна свеж въздух, и изведнъж се почувства по-лек, по-ободрен. Забелязваше го за трети или четвърти път през последните час-два.
„Не — даде си по-ясна сметка той. — Най-малко за десети. Някой ми прехвърля дарове с вектор.“