Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1121

Крал Криометес ги поведе по един страничен коридор, а след това по оживени ходници, които сякаш нямаха край. Подминаваха един след друг покритите само с по една завеса входове, докато най-накрая кралят не ги насочи към някаква огромна зала.

— Влизайте, влизайте — подкани ги кралят и застана встрани от входа. Побутна Боренсон навътре, като го потупваше по гърба.

Боренсон спря точно пред вратата: колебаеше се дали да влезе в помещението пред краля. В камината мъждукаше слаб огън и четири момичета печаха зеленчуци върху въглените. Подът беше покрит с дебели кожи и възглавници, а на ниска масичка беше поставена гарафа с няколко полупразни винени чаши около нея.

— Моля — подкани Криометес с жест Боренсон да влезе. Боренсон пристъпи навътре, следван по петите от краля, който продължаваше да го потупва по рамото като стар приятел. — Много съм доволен, че Зандарос ви подари живота. Ще сте много полезни.

В този момент Боренсон чу зад себе си изохкване, обърна се и видя Мирима да се свлича на пода. Принц Веразет се надвеси над нея и Боренсон забеляза в ръката му да проблясва златна игла. В същата секунда усети нещо да го убожда по рамото точно там, където го потупваше Криометес.

Той се опита да каже нещо, но не можа.

Рамото му моментално се вцепени и ръката му увисна.

„Отрова — мина му през ума. — Парализиращ наркотик.“

Сърцето му заблъска яростно от ужас, вледеняваща болка прониза ръката му. Инкарците бяха майстори в изкуството на отровата и хирурзите им използваха голям брой паралитични вещества, които извличаха от кожата на летящи гущери и всевъзможни растения.

Боренсон посегна към Криометес, опитвайки се да му нанесе смъртоносен удар, но стаята се завъртя като побесняла, мислите му се замъглиха и той просто го сграбчи, за да не падне.

В следващия миг краката му омекнаха и той рухна на килима.

Предателството

Човек, който обича парите повече от всичко, се чувства унизен, когато го ограбят. Човек, който обича хвалбите, се чувства нещастен, когато го наклеветят. А добродетелният се чувства сломен, когато сторят злина от негово име.

Учителят край камината Колдридж от Стаята на мечтите из „За преценката на човешката душа“

Габорн и Йоме тичаха през подземния свят, като измерваха времето с ритмичния тропот на крачките си и с хриптенето на дишането си. Ребрата на тунела прелитаха край тях като бели хрущяли на гръклян. Габорн имаше чувството, че препуска през гърлото на свиреп звяр. Все по-надолу и по-надолу към неговия търбух.

Преследваше Съпруга на сенките неотклонно, минаваше през кошмарни тунели все по-надълбоко под земята с плувнало в пот чело, покрай бълващи сивкава тиня кални кратери, под направените от халите тръби от клей, в които свистеше пара. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-страховит и невероятен беше пейзажът. Струваше му се, че тича вече дни наред и че спира само за да накваси зажадняла уста от някое езеро с топла сярна вода или да похапне нещо от провизиите. Но нито водата уталожваше жаждата му, нито храната възстановяваше силите му.