Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1117

Боренсон не виждаше почти нищо. Светлината от фенерите беше прекалено слаба. Нито пък беше сигурен, че може да различи дрехата на господар от тази на бедняк.

Стражите ги предадоха на някакъв висш служител, който ги поведе по някакви дълги коридори в почти абсолютна тъмнина. Най-после стигнаха до помещение, което Боренсон оприличи на приемна зала. Появиха се две жени в бели рокли и остъргаха дългата му червена коса с помощта на остро метално ренде. Боренсон седеше като прикован. И двете бяха красиви. Не можеше да устои да не вдишва странното им, екзотично ухание. Сякаш в телата им бяха втрити масла с аромат на орхидея. Когато приключиха с косата му, те обръснаха и веждите му, но не пипнаха брадата. Изхилиха се на ефекта и излязоха, а стражът ги отведе до друго помещение.

То се различаваше от предишните. В центъра на стаята имаше един-единствен фенер, а наоколо бяха пръснати няколко едри камъка — Боренсон не можа да разбере дали са украса, или предназначението им е да служат като столове. В единия ъгъл на стаята имаше малко езеро, в което се вливаше поточе от скалите над него, и в цялата стая ухаеше на вода. По пода бяха пръснати пресни билки, а в някакъв тъмен ъгъл свирукаше щурец. Боренсон успя да види едрите раци, които лазеха по дъното на езерцето.

— Ще чакате тук — нареди стражът.

Облегнаха се на един камък. Щурецът свирукаше до езерото. Боренсон дори полегна.

Най-после се появи кралят. С него дойдоха още няколко души — съветници, както изглеждаше, и придворни, до един в скъпи одежди.

Кралят на бурите влезе пръв. Беше съсухрен гърбав старец с плешива глава и сребристи мустаци, които провисваха почти до кръста. Като всички инкарски крале, и той носеше копие вместо скиптър. Копието беше от сребро с връх, издялан от бял диамант. Кралят беше облечен само в бяла копринена туника. По него нямаше никакви украшения и Боренсон се запита: „Какво ли обича той?“

Старият крал се втренчи в Боренсон, но щом забеляза Мирима, погледът му поомекна.

Боренсон огледа съветниците и придворните. Гневните искри в очите им подсказваха, че ненавистта им към неговия народ е по-голяма от тази на краля. Нещо го накара да се усъмни, че са само обикновени придворни. Кралят на бурите беше Върховният крал на Инкара, комуто бяха длъжни да се кланят всички останали крале. По изящните им копринени мантии Боренсон предположи, че много от спътниците му са крале на далечни царства.

Боренсон падна на колене, а зад него Мирима се отпусна на едно коляно.

— Сър Боренсон — прошепна на роуфхейвънски крал Зандарос с едва забележим акцент. — Разбирам, че ми носиш послание.

— Така е, ваше величество.

— Няма нужда да коленичиш пред мен — каза кротко кралят. — Можеш да ме погледнеш в очите.

Боренсон се изправи и чу, че Мирима стори същото зад гърба му.

— Ти съзнаваш — продължи крал Зандарос, — че пътуването на мъже от Мистария в Инкара е нарушение на нашия закон. Със сигурност сте срещнали нашите стражи в планините. Те не ви ли предупредиха, че животът ви е в опасност.