Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1116

Боренсон заспа под плисъка на водата и се събуди на разсъмване, когато инкарците се размърдаха. През нощта облачната покривка се беше разкъсала и на небето блещукаха звезди. Задаваше се нов зноен ден. Десетки метеори се стрелкаха от небето в неспирно великолепие.

Боренсон усети морския бриз, чието ухание винаги го подсещаше за родния дом. Отнякъде отпред долиташе ревът на огромен водопад. На север небесният светлик огряваше голям град. Покрай брега се простираха идеално оформените квадрати на земеделските парцели, които призрачните инкарци обработваха нощем.

Бяха стигнали до покрайнините на столицата на Краля на бурите. Малко след това лодката се приближи до един оживен док, където рибари разтоварваха нощния улов. Стражите избутаха Боренсон и Мирима от лодката и ги поведоха по прашните улици.

Драктфериони осветяваха върховете на хълмовете в града. Групата се насочи към най-високия хълм, огрян от стотици свирепи пламтящи гущери. Боренсон разбра, че са стигнали в Айселферион, Огнения замък. За разлика от всички други пътища в Инкара, пътят, който отвеждаше към него, беше павиран с обли камъни, а клонестите дървета и тревата бяха поддържани в отлично състояние.

Щом стигнаха до основата на хълма, той видя огромна стела с тривърха корона отгоре. Оттук започваше резиденцията на Краля на бурите.

Стражата ги поведе нагоре по полегатия склон, след което се спуснаха през един тунел и стигнаха до железен портал.

Боренсон никога не беше попадал в инкарски тунел. Отворът му беше достатъчно широк, за да могат да се движат двама-трима души рамо до рамо, но недотам широк, за да мине каруца. Желязна врата пазеше входа му. Стърчащите от нея шипове можеха да спрат дори връхлитащ слон. Вратата беше отворена и те се спуснаха по дълъг коридор. По стените се виждаха отвори за наблюдение и пролуки за стрелба с лък. Пътят не беше осветен от свещници. Единствената светлинка идваше от бледия фенер на Боренсон. А единственият звук беше далечният тътен на разбиващите се в скалите вълни в основата на канарата. Щом стражите въведоха Боренсон и Мирима в замъка на Краля на бурите, обкръжаващият ги мрак стана абсолютен.

Прекосиха няколко потънали в мрак преддверия, всяко от които се спускаше по няколкостотин стъпки, и накрая стигнаха до една врата към обширна зала. Залата беше огромна, с овална форма и високи тавани. Стените й бяха боядисани в бяло и на тях на равни разстояния бяха окачени фенери, подобни на този, който носеше Боренсон. Из залата се разхождаха инкарци. Повечето, изглежда, бяха пияни, сякаш бяха пирували цяла нощ, и от време на време избухваха в буен смях. Боренсон видя облечени в странни туники мъже, някои от които подкрепяни от жени в дълги рокли. Разговаряха шепнешком и мятаха любопитни погледи към Боренсон и Мирима.

В по-отдалечените ъгли на залата търговци седяха на постлани върху пода килими и продаваха топове плат, храна, ризници и почти всичко, което може да се намери на един панаир.

— Както виждате — пошепна стражът, — тук има владетели от много земи.