Читать «Отписаният» онлайн - страница 152

— И мен също — обади се Прохоров, който бе мълчал досега. — Не мога да гледам как всички се нахвърлят върху сам човек.

— Похвално качество за руския офицер — кимна писарят. — Но вие не сте ме оскърбили с действие. Само се застъпихте за другаря си.

— Гади ми се от теб, писарче! — Прохоров не издържа. — Ето че те оскърбих. Можех и по-грубо. Но тук има жени. Достатъчно ли е?

— Какво правите? — плачеха Ала и Надя, жената на Прохоров. — Спрете. Опомнете се! На кого е нужно това?

— Само на твоя мъж. — Горюнов сви рамене, но вече не толкова уверено. — Не ми трябва този скандал.

Холин гледаше смутено всичко, което става. Макар да е дежурен по поделение, никой не му обръщаше внимание. И той избухна с нова сила:

— Дежурният! Дневалният! Спешно извикайте дежурните от комендантската рота. Кажете, че двама офицери трябва да бъдат изпратени в ареста.

14.

Володя Фрязин се ровеше като къртица. Любознателен младеж, търпелив, затова реших да го използвам да събере информация от роднините и близките приятели на убитите. И Володя се стараеше с всички сили, търсеше, копаеше и преравяше. Поне нещо трябва да съвпадне. Естествено, за убития полеви командир не научихме нищо.

Не можех да изпратя Володя в Чечня. Пред очите ми веднага се появяваше светлият образ на интелигентната му майка с немия укор в очите. А той щеше да отиде. Дори говореше за подобна необходимост.

И когато се обади и каза, че май нещо е намерил, аз го възприех напълно сериозно. Володя не хвърля думите си на вятъра.

— Някои неща съвпадат — влезе той стремително в кабинета ми.

— Така направо? — попита Слава. — Просто съвпадения?

Володя не обърна внимание на подмятането. Хвърли куртката си на бюрото и извади касетофона си.

— После ще слушаме — казах аз. — Сега ми трябва резюмето ти. Какво съвпада?

— Чечня — отвърна Володя. — В един или друг аспект — винаги Чечня.

Ние със Слава се спогледахме.

— Да вземем Меланчук — продължаваше Володя, — ето запис от разговора с техния изпълнителен секретар.

Той ми подаде протокола от разпита на свидетеля.

— Колко ти взе? — прекъснах го аз.

— Николко! — Фрязин вдигна рамене. — На това отгоре се канеше да плати. Казах му, че ще бъде интервю за телевизията. Уговорих един приятел, който работи там, да дойде с телевизионна камера. Те имат нужда от изяви в медиите. Трябва да привлекат вниманието върху себе си.

— Умно — похвали го Слава.

— Близо пет минути се перчи. Започна да разказва за мъченика на борбата Меланчук. Стана ясно: Меланчук бил събран група доброволци, главно бивши биатлонисти, половината от които — момичета. И заминал с тях в Чечня. Там изкарали хубави пари за движението си. Не спомена колко. Каза само, че уж за всеки улучен руски офицер чеченците плащали по хиляда и петстотин долара. Като се успокои, даде показания вече като свидетел.

Двамата със Слава го слушахме внимателно.

— Но, Володя, нали все пак ти започна от Салуцки… — намеси се Слава.

— Със Салуцки, по-точно с неговото семейство, имах най-много трудности. Ако националистът дойде в Москва лично и целият разговор бе на перона на Киевската гара, а после в транспортната милиция, то с роднините на Салуцки ми се наложи да разговарям предимно през опънатите на вратите вериги. Някакви възрастни хора, съвсем бедни и изплашени. Дълго не искаха да отварят. Но на едно място, имам го записано… — Той затърси в тефтера си. — На Лефортовски вал една баба, негова родна леля, изведнъж каза, че не се страхува от нищо и знае кой е убил племенника й, който е бил гордостта на многобройния им род. Попитах я: защо той, толкова богат, не ви помагаше?