Читать «Отписаният» онлайн - страница 149

Павел и Ала се спогледаха. Този писар е прекалено осведомен. Значи не са се лъгали? Всичко е в неговите ръце, както и преди?

— Здравей, Ала! — поздрави в това време Горюнов, като леко склони глава, без да скрива тържествуването си. — Приятно е да те види човек толкова очарователна и жизнерадостна. Благодаря, че не забравихте, благодаря, че се върнахте да изплатите дълга си.

Павел се навъси. Това е прекалено. Този писар явно си проси скандал. И като закри с тялото си Ала, направи крачка напред.

— Я повтори… Какъв дълг? — попита спокойно.

— Тя знае! — Писарят тръсна глава без ни най-малко смущение.

— А може ли да ти го върна аз с лихвите? — попита Павел.

— Паша, остави! — Прохоров застана между него и писаря. — Да вървим, нали виждаш, той е пиян и те провокира.

Павел пусна куфарите и като отстрани от себе си Прохоров, застана съвсем близо до писаря.

Горюнов не се помръдна. Никак не се изплаши от внушителния капитан.

— Ами това е специфичен дълг, Павел Генадиевич! Опасявам се, че няма да се справите.

Ала отмести мъжа си и мълчаливо, със замах зашлеви шамар на нахалника. Веднага се спуснаха към тях, разделиха ги, макар писарят да не се съпротивляваше. Само избърса кръвта от сцепената си устна.

— Не се безпокойте, господа офицери! — каза той. — Това е напълно в духа на възраждащите се традиции на руската армия! Защо да не цапардосаш по физиономията по-низшия по чин? То е съвсем проста работа. Исках само да напомня за обещанието на нашата Алочка…

— Престани веднага! — Тя пак се спусна към него.

— Но защо? — учуди се той. — Нали ни обещахте след „Кармен“ да поставите „Травиата“? Или забравихте? Ами да. Направо съм за убиване, щом се осмелих да напомня…

Той се подсмиваше под мустак, държеше се дръзко, като я гледаше нагло в очите.

— Защото ние тук, потънали в мрак и невежество, съвсем щяхме да пропаднем. Но се появихте вие като мимолетно видение. И с какво започнахте гастрола си?

В този момент при тях дотича новоизлюпеният майор Холин с нови пагони и пак в качеството си на дежурен по поделение.

— Холин! — Писарят демонстративно се облегна на него. — Виждаш ли кой е дошъл при нас? А като виждаш, защо се бавиш? Хората са уморени от пътя, виж Алочка не може да си вдигне ръката от умора. Помогни им! Занеси куфарите! Ама не ти. Все трябва да ви учи човек. Нали имаш войници!

Но Павел хвана сам куфарите си и тръгна към КПП. След него Ала вървеше с наведена глава, като се стараеше да не гледа никого.

Изпращаха ги с погледи. Представлението свърши. Затова в погледите се четеше разочарование, преминаващо в равнодушие: ето значи пак…

Ала вървеше по познатия плац и едва не плачеше от унижение. Каква власт има този човек? Нейният мъж е по-силен, умен, съвършен, но и той е във властта на този писар. Или сега не беше времето на силните, умните и порядъчните, а на такива като писаря?

В офицерското общежитие — нов проблем. Нямаше къде да се настанят. Старото място бе заето. Ала се отпусна безсилно на куфарите. Погледна с ненавист смутения Павел. Попаднаха в такова идиотско положение заради неговата добросъвестност. Ах, той не може да си наруши принципите! Да стои сега и да слуша как плачат малките деца и жените си подвикват от единия до другия край на коридора. Защо дойдоха тук? За това ли бе мечтала? Павел беше притеснен. И също се питаше: защо доведох тук жена си?