Читать «Отписаният» онлайн - страница 148

— Какво ще кажеш? — Макс се обърна към Горюнов. — Днес мълчиш, сякаш си се видял на мушката. Съгласен ли си с Кирил?

— Зависи с какво — отвърна Серьожа. — По какъв начин възнамерява да използва факта, че ни убиват, в наша полза?

— Още не знам. — Кирил се усмихна. — Засега не съм мислил. Но там се крие тайната на победата, знаеш го не по-зле от мен. А за твоята договорка със следователите вече казах. Възможно е твоето явяване да свали някои подозрения по наш адрес, ако са възникнали такива при тях.

— Или ще ги усили — допълни Серьожа. — Ще решат, че е заговор.

— А не е ли заговор? — Кирил продължаваше да се усмихва.

— Ще ми се да мисля, че засега не е — отговори Серьожа, без да сваля поглед от него.

— Край! — отсече Макс. — Защото ще се изпокараме. Казах край! Кой има въпроси?

— Обеща да финансираш закупуването на картофи в Холандия — обади се помощникът на министъра на селското стопанство.

— Не бих искал да ви отказвам, както се изрази една дама. — Макс разпери ръце. — Нека твоят шеф да напише на моя писмо. А аз ще помисля. И ще потърся. През зимата сме загинали без картофи. И всичко останало! Нямам с какво да платя на армията в Чечня… Между другото, един въпрос към нашия донжуан, заради когото започна тази война срещу нашего брата помощника на министъра. — С какви пари живее и работи твоят килър? Ако е борец за идеята, както твърдиш? Все пак тия пътувания, хотелите и всичко останало струват пари?

— Сигурно това се питат и в Главна прокуратура — промърмори Кирил. — А ние ги дублираме.

— Но ще ги настигнем и изпреварим! — заключи Макс. — Добре, щом нямате други въпроси, ще кажа веднага: пари няма! Това се отнася за всички. Мога да дам лично на някого в заем. Например до предстоящия хонорар. Но не повече.

13.

И те видяха родния КПП на родния полк. Колата спря. Ала продължаваше да седи буквално като вкаменена.

— Не искам там — прошепна тя, като видя на вратата познатата фигура на прапоршчика Горюнов. А зад вратата бе не само той. Почти целият личен състав на частта. Всички бяха научили предварително за завръщането на семейство Тягунови. Тук са и чеченците. Оставили са будките си, а броят им видимо се е увеличил, оставили са момичетата си, които се събираха там. И още нещо — чуха разнасящата се от прозорците на казармите монотонна ритмична музика в изпълнение на родни бардове.

Пръв тръгна към тях Иван Прохоров.

— Паша, какво стана, провини ли се там? — попита той. — А тук ни казваха, че уж оставяли всички в Москва…

— Какво ли не се говори! — приближи изотзад Сергей Горюнов. — Заповед на министъра, няма мърдане. Здраве желая, другарю капитан! Добре дошли в родното поделение!

Бе малко пийнал, с ръцете в джобовете, но току-що избръснат и изгладен, с празнично настроение. И може да си позволи да не отговори на репликите на насъбралите се: защо капитан? Както и преди, Тягунов бе с шинела с лейтенантските пагони. Да не им се е причуло? Да не би прапоршчикът да се е объркал?