Читать «Класацията» онлайн - страница 5

Челюстта на Аби увисна и тя се вторачи в жената с празно изражение на лицето. Мина известно време, преди да се съвземе.

— А, да, разбира се. — Усмихна й се лъчезарно, но я обзеха опасения. След това избърса разсеяно длани в роклята си и улови протегнатата ръка.

— Може ли да говорим тук, или да отидем другаде?

— Може, разбира се. Седнете. — Посочи един от столовете за клиенти.

Докато Оуенс се настаняваше, Аби се замисли притеснено за вида си — преждевременно посивелите кичури по слепоочията, дългата безформена рокля и грубите обувки й придаваха вид на някаква вещица, дошла от прериите. Приглади косата си с надеждата да поправи впечатлението. Съжали, че днес няма работа в съда, защото иначе щеше да се облече по-добре.

— Може би смятате, че е глупаво да дойда чак дотук, особено след като вече са се обадили от агенцията ми.

На Аби и през ум не й бе минавало, че Оуенс може да се появи тук. Преди пет дни някой от агенцията й позвъни да търси Гейбъл Купър. Аби каза, че е извън града и че ще му предаде да се обади веднага щом се върне. Смяташе, че ще си осигури още малко време, поне докато намери Купър. Сега обаче нещата се изплъзваха от контрол и за Аби нямаше връщане назад.

Карла Оуенс беше сред най-влиятелните литературни агенти в Ню Йорк, способна да извърши чудеса на пазара на писаното слово. Най-големите сделки с книги минаваха през ръцете й. Тя посредничеше на президенти, автори на любовни романи, а напоследък и на папата в Рим — говореше се, че човек можел по-лесно да си уреди аудиенция при него, отколкото при Карла Оуенс.

От чантата й стърчеше пакет и Аби го позна — пратка по „Федерал Експрес“, пропътувала много мили. Личеше й.

— Всъщност имах път насам и реших да се отбия.

— Накъде?

— Ооо… бях в Лос Анджелис по работа. Прибирам се в Ню Йорк.

„Път насам“ за тази жена означаваше да обиколи цялата страна! Искаше на всяка цена да открие Купър и Аби го знаеше.

— Просто реших да се отбия — добави Оуенс и се огледа, сякаш очакваше да открие някаква следа от Купър. — Не знаех, че сте адвокатка.

— Ммм… Мисля, че забравих да го спомена.

— Мистър Купър клиент ли ви е?

— Просто приятел.

Това сякаш се хареса на посетителката й.

— В града ли е?

— Не.

Това не й хареса.

— По телефона казах, че той замина.

— Помислих си, че вече може да се е върнал.

— Съжалявам, че сте се отклонили толкова много от пътя си. Казах на хората ви, че ще се обадя, когато се върне.

Оуенс въздъхна дълбоко, сякаш съжаляваше за напразното пътуване, опря лакти на бюрото и се усмихна на Аби.

— Да ви предложа ли малко кафе? — попита Аби. — Поне това мога да направя, след като сте дошли чак дотук.

— Да, благодаря.

Аби излезе и се върна с две чаши кафе. Оуенс беше извадила пакета от чантата си и го бе сложила на бюрото пред себе си. Беше в същия плик, в който Аби го бе изпратила преди близо две седмици.

— Великолепно е — отбеляза Оуенс и я погледна. — Мъж, който пише с такъв прелъстителен тон, притежава някаква абсолютна магия. И начинът, по който прониква в женската душа… — Оуенс извъртя очи към тавана. — Много важно е да поговоря с него. Колкото по-скоро, толкова по-добре.