Читать «Като звездица светла» онлайн
Пейо Яворов
Пейо Яворов
Като звездица светла
Като звездица светла във нощний мрак, внезапно научила кът таен, отгдето да погледне през облаци застлали небото необятно и пак се скрий безследно в тъмите непрогледни — яви се ти пред мене в нощта на самотата за миг едничек само и — радостен — догдето взор пълен с благодарност да дигна към небето, изгубих те! — изчезна и скри се сред тълпата. Звездицата пробужда в гърдите на моряка надеждата последна да найде бреговете, кога, изгубил пътя, безспир го тласкат в мрака, към страшната незнайност, вълните, ветровете; но тя угасне бърже; по-гъсти тъмнините обграждат го тогава, а волята изчезва, че сетнята надежда се губи и залезва и той отчаен хвърля веслата сред вълните… Тъма беззрачна, черна бе в мен и окол мене; сърцето ми бе в рани, душата ми — в тревога, под острий клюн на страшно, мъчително съмненье; в мощта на светлината — бе правдивостта на бога: че нивга още радост не беше ме съгряла и нигде окол мен я не срещаше окото… Но, боже мой, кога е в таз юдол на теглото — на таз земя-пустиня, лъча от щасте гряла?… Тогаз те срещнах ази: ти, пътьом, си ръката на клетника подаде. В усмивката ти драга и в погледа ти ясен, по-светъл от зората, познах душа спокойна, душа невинна, блага; а тез гърди болнави и таз душа унила жадуваха утеха, жадуваха почивка, те искаха прегръдки, те чакаха усмивка и помощ, и подкрепа, че нямаха веч сила. Все пак, звездице моя, изгубих те тогава, — небото беше бурно и облак те обгърна. Изчезна ти. Аз лудо, — в безумие, в забрава — след теб ръце простирах — дано да те повърна. А то едвам що беше, тъй хубава, зората и мене луч дарила… По-гъсти тъмнините тогаз ми се видяха; станаха нощ и дните, трепереха ръцете… но стисках аз веслата! И, в нощ една безсънна, чух някъде у мене откликна се гласът ти на моя зов отчаен; аз сетих, превъзмогнат от трепет и вълненье гърдите ми да пари дъхът ти тих, потаен. И ей съзрях тогава през облаци небото, от луч неземен беше надмощний мрак оборен — в сърцето си въздигнах олтар неръкотворен, на тоз олтар ти стана кумирът, божеството. Аз земното изгубих — спечелих небесата. И днес — отшелник бледен от радостите леки на ленната почивка — безстрашен в тъмнината, вървя напред в живота: най-стръмните пътеки на тоя свят за мен са желани и приятни — че ти си в мен! А с теб ли ие ще съм неуморен? Владичице безплътна! На твоя глас покорен, с теб жрецът ти се носи в простори необятни… Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Публикация
П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев
Набиране: Гергана Мечкова и Мартин Митов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7183]
Последна редакция: 2008-05-08 07:00:00
