Читать «Камбаните» онлайн
Едгар Алън По
Едгар Алън По
Камбаните
I.
Чуй шейните със камбанки, сребърни камбанки! Свят на радост те предричат в ледени пространства! Прозвънява, зазвънява леденият въздух вън. В звездна светлина тогава небесата затрептяват от кристалния им звън. Миг след миг, миг след миг отброява древен стих и руническият ритъм слива с времето им дъх. И звънят, звънят, звънят, и звънят тъй сребристи, нежни, чисти те звънят. II.
Чуй венчалните камбани, златните камбани! Свят на щастие предричат за нега призвани! Нежен полъх — нощен дар, те обричат своя чар. Капки златен аромат се разтапят. Тържествуваща сред тях лунна птица слуша мекия им смях и чака! Ах, тогава музиката прозвънява в клетката като поток от хармония излят! Колебливо, как щастливо бъдещето разпознава и открива, че разказва за възторга доверчиво. Сред съзвучията златни и невинни, но понятни как звънят, звънят, звънят, как звънят в рима с ритъм се извиват и звънят. III.
Чуй тревожните камбани, бронзови камбани! За насилие разказват в хаос приковани! Как пищят, пищят, пищят и в ухото на нощта вливат своя меден ад, пронизително крещят, могат само да пищят. С истеричен смях сред ужас молят огъня да стихне, ала глух за този писък той не стихва и сред кикот огнен дъжд нагоре литва, в отчаяние опитва зеницата на луната да погълне с блясък, сякаш или никога, или сега. О, звънят, звънят, звънят и разказват този път за беда. Сред безмисления прилив във утробата пулсират разпокъсаните звуци на страха. Но ухото разпознава как прелива и застива ужаса в опасността. Но ухото различава как потъва и нараства привкуса на лудостта. Пронизителни и ярки, побеснели те свистят, те свистят и звънят, звънят, звънят в хаос странен приковани те звънят! IV.
Чуй железните камбани, тежките камбани! В свят тържествен за утеха от скръбта призвани! И сред тихия им ад ужаса им непознат в меланхолната смиреност на звука, в дрезгавия трепет е застиналият шепот от вика. Хора, ах, навярно хора при телата им най-горе в самота с унес бавен разлюляват на камбаните плътта. Нямат нито пол, ни възраст, ни добро, ни зло ги свързва с паметта. Господарят им сега рони страх, страх, страх. В страх надменен те звънят, тържествуващи крещят, повелително звънят! Той танцува там със тях. Миг след миг, миг след миг отброява древен стих и надменни те звънят, те звънят. Миг след миг, миг след миг отброява древен стих и пулсират, и звънят, и звънят, звънят, звънят, и ридаят, и звънят. Миг след миг, миг след миг те крещят, крещят, крещят. Във победен древен стих се извиват и звънят, и звънят, звънят, звънят, се издигат и звънят, и звънят, звънят, звънят, и звънят, и предричат, и въздишат, и звънят! Информация за текста
Edgar Allan Poe
The Bells, 1849
Източник: [[http://liternet.bg/publish1/po/index.html|ЛитерНет]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15431]
Последна редакция: 2010-01-29 19:00:00
