Читать «Игра на чужд терен» онлайн - страница 17

— Може ли?

Пред нея с чашка в ръцете бе застанал симпатичен блондин с дънки, светло италианско поло и кожено сако. В бара имаше много свободни маси. Блондинът явно възнамеряваше да опита запознанство. Настя се усмихна лъчезарно.

— Сигурно ви харесва да гледате през прозореца?

Постави простичък капан и с интерес зачака да види ще се улови ли в него блондинът.

— Да, оттук изгледът е чудесен — с готовност отвърна той, сложи чашката си на масата и седна.

— Тогава няма да ви преча. На мен ми е все едно къде ще седя. — И с още по-ослепителна усмивка Настя си взе чашката и чинийката с пастите и отиде на друга маса.

Не искаше да бъде нелюбезна, но и нямаше намерение да се запознава с блондина. Отдавна беше забелязала, че много най-обикновени фрази поставят хората в безизходно положение. Това й напомняше игра, чиито правила са създадени неизвестно кога и която всички волю-неволю трябва да играят. Какво да отговориш, когато те питат ей така: „Може ли?“ „Не, не може“? Грубо. Отговориш ли „да“, това значи да дадеш повод за разговор. Ами ако не ти се разговаря? Ще седиш нацупена и ще мълчиш, докато ти говорят? И това не е учтиво.

След като си дояде и втората паста и си допи кафето, тя вече смяташе да тръгва, когато пред нея пак застана блондинът.

— Искам да ви поздравя, издържахте теста с „отличен“ — тържествено заяви той.

Настя го погледна с недоумение и мълчаливо вдигна вежди.

— Изящно и оригинално ми намекнахте да си хващам пътя, като същевременно останахте изключително учтива. Браво! Обикновено момичетата лъжат, че масата им е заета, макар че цяла вечер си седят сами, или пък направо те нагрубяват. Анастасия Павловна, вие сте неповторима! Толкова категорично ли отказвате да се запознаем?

— Защо трябва да се запознаваме? — Настя сви рамене. — И без това знаете за мен достатъчно: името ми, бащиното и дори че съм оригинална и неповторима. Още нещо ли искате да научите?

— Не се сърдете, Анастасия Павловна, аз просто малко злоупотребих със служебното си положение и попитах в регистратурата как се казва очарователната жена от стая 513, която по цял ден като пчеличка се труди над пишещата машина и само при вида на която дъхът ми секва. Добре, накажете ме, ако съм виновен. Разкайвам се.

С виновна физиономия блондинът сведе глава в демонстративен поклон. Настя извади цигара, запали, помълча малко.

— Млади човече, аз имам очи, а човечеството е изобретило огледалото и аз съм му благодарна за това. Тъй че имам възможност да виждам и вас, и себе си. Вие сте млад, красив, изпълнен със сили. Аз съм по-възрастна от вас, не съм добре със здравето, а най-важното — напълно съм лишена от женска привлекателност. И съм облечена повече от скромно. Не е възможно да изпитвате интерес към мен като към жена — това е безспорно. Освен това е напълно очевидно, че сте умен и много съобразителен. Правилно разбрахте малкия ми трик и реагирахте моментално. Принудена съм да си направя извода, че искате нещо от мен.

Настя направи пауза, за да даде на блондина възможност да каже нещо. Ситуацията вече не я забавляваше, тя започна да се нервира. Какво ли иска от нея този хубавец? Бързо си припомни последните дела, върху които бе работила, преди да излезе в отпуска. Може този да е „опашка“, която е стигнала дотук от Москва? Или пък някой от местната милиция, изпратен да разбере как се е настанила, ако допуснем, че началникът на тукашния отдел Сергей Михайлович изведнъж се е сетил, че не е изпълнил обещанието, което даде на Гордеев. Малко е вероятно, но какво ли не става по белия свят!