Читать «Заключена душа» онлайн
Христо Ясенов
Христо Ясенов
Заключена душа
Стои една старинна кула край морето през тъмни вечери и утрини прозрачни — и там ридай заключена душата и сърцето сред хладните стени и сводовете мрачни. А светло е, и греят вън пространства необятни, но зная аз, че няма кой вратата да отвори, защото бог захвърли ключовете златни на тъмното море сред водните простори. 2
Аз нямам дом, където бездомен да почина, ни пролетни градини в предутринна роса — и аз съм като странник без подслон и родина, и страдам под покрова на всички небеса. И страдам до умора, че ти си вечно с мене и тровиш всяка мисъл, и тровиш всеки блен, ти — сянка неразделна, невяра и съмнение, ти — вечната загадка на всеки минал ден. 3
Небето пак очи за сън притвори: звезди и нощ, и скръб, и самота… И викнал бих, но кой ще ми отвори, но кой ще чуй от мъртвите в света? И викнал бих, но страшно ми е мене, че тъмната пустиня няма слух. А по-добре е в жажда и съмнение да чезна тъй безропотен и глух. 4
И ти недей дохожда, царице непозната, ти — мълния и пролет, горение и плам: под тихото смирение на късната позлата аз искам да живея безропотен и сам. И ти недей дохожда сред сънните покои: аз искам да живея с притворени очи и мирно да сънувам желанията свои под златното сияние на късните лъчи. 5
В предсмъртен сън люлее се зората, безшумен здрач излеко вей и пада. Аз болен съм и сещам си душата — и сещам я без въздух и прохлада. И пролет мене нивга не полъхна, че в тежък сън нерадости сънувах. Но, боже, ах, да можех да заглъхна, и никого, и нищо да не чувах! 6
Денят ме отминава със сълзи на очите, замислен и печален, в предчувствия и страх че тъмен бог отново разсипва над горите на тъмни теменуги загадъчния прах. Денят ще свечерее. Над мене ще се стъмни, че морна нощ ще спусне разгърнато крило и мисли безотрадни, мъчителни и тъмни, отново ще набръчкат набръчкано чело. И плахо ще погледна на запада в мъглата, и горко ще заплача завинаги пленен, че нейде надалеко умряла е зората, а може би със нея най-хубавият ден. Денят ме отминава със сълзи на очите, замислен и печален, в предчувствия и страх че тъмен бог отново разсипва над горите на тъмни теменуги загадъчния прах. 7
Досаден гнет и непритворна жажда обсажда мойте химни и моления — и сякаш в мен умира и се ражда плачът на много, много поколения. И аз горя, и гасна, и живея, като затворен рицар в неизбежност — и плача смъртно, плача и се смея — и моят смях е пълен с безнадеждност. Издигна ли се — земна скръб ме трови, а морен взор сълзите не задържа — и аз усещам някакви окови, които сякаш няма да развържа. 8
Когато здрач прибули теменугите и твоят ден за скърби свечери, ти затвори душата си за другите и в себе си утеха намери! И в бездната на тъмните страдания разпъвай свойта мъка и плачи! Но в шумний хор на людските ридания ти своята нерадост премълчи! Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7313]
Последна редакция: 2008-05-12 16:30:00
