Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 73

— Да, но…

— Не, нямам предвид статията за Лидия. Погледни на трета страница от местния раздел. Къде си в момента?

— В офиса.

— Ела да се видим в Библиотеката на Конгреса след половин час — каза Ема и затвори. Ако гласът й беше с една идея по-студен, телефонът щеше да замръзне на ухото му.

Демарко извади „Уошингтън Поуст“ от кошчето за боклук и отгърна на местните новини. Статията беше по средата на страницата и се състоеше от един-единствен абзац. Пишеше, че телата на двама мъже са били открити в една кола в Югоизточен Вашингтон. Били застреляни в тила, всеки с по два куршума. Вестникът наричаше екзекуцията „в гангстерски стил“, каквото и да означаваше това. Мъжете били идентифицирани като Тим Рийд и Джери Фалън, фалшивите имена на Карл ван Хорн и Джеймс Сътъл. Статията отбелязваше, че районът, в който са били открити телата, е известен с търговията с наркотици, намеквайки, че Ван Хорн и Сътъл са били там или да купуват, или да пласират дрога и някой ги е убил.

Сградата „Томас Джеферсън“, където се помещаваше част от Библиотеката на Конгреса, се намира точно срещу Капитолия, на две минути от офиса на Демарко. Библиотеката на Конгреса няма нищо общо с типичната общинска библиотека. Там има тритонни врати от лъскав бронз, сводести тавани и мраморни подове. Главното национално книгохранилище по-скоро прилича на катедрала или на езически храм, отколкото на квартална библиотека.

Демарко завари Ема, застанала под четири големи картини на някакъв художник със странното име Елиху Ведер. Според една брошура, която беше чел, картините на Ведер изобразяваха „последствията от доброто и лошото управление“ и две от тези отрицателни последствия бяха „Анархия“ и „Корумпирано законодателство“. Демарко винаги беше смятал, че в никоя сграда няма достатъчно място да се изобразят всички последствия от лошото управление.

— Защо реши да се срещнем точно тук? — попита Демарко.

— Защото е близо до офиса ти. Някой ме следеше тази сутрин. Успях да се отърва от него, но ако някой следи и теб, се надявах да го забележа, когато влезе тук да те търси.

— Някой ни следи?

— Да — каза Ема. Направи кратка пауза, преди да продължи. — ЦРУ има пръст в цялата тази работа и може би следи и двама ни.

— Нали каза, че Ван Хорн и Сътъл не работели за ЦРУ. И кой, по дяволите, ги е…

— Помня какво казах, но нещата се промениха.

Ема разказа на Демарко за посещението на Чарли Еклънд.

Когато чу, че Еклънд е знаел за срещите му с Лидия Морели, Демарко отбеляза:

— Но Сътъл и Ван Хорн не ме следяха по време на тези срещи.

— Знам — отвърна Ема. — Което значи, че е бил някой друг, който е докладвал на Еклънд.

— Какво се случва, по дяволите?

— Преди да стигнем дотам, нека ти разкажа и нещо друго, което научих. — И Ема предаде разговора си с Джуди Пауъл, като обясни, че Пол Морели, изглежда, не е най-големият фен на ЦРУ. — Така че ето какво може би се случва — заключи Ема.

Според нея имаше два възможни сценария. В сценарий номер едно ЦРУ — или лично Чарли Еклънд — се притесняваше от това какво може да им причини Пол Морели, след като стане президент. Затова Еклънд беше възложил на някакви хора да наблюдават Морели, надявайки се, че сенаторът може да направи нещо глупаво — да се забърка в любовен скандал, да си повика проститутка, да се срещне с грешните хора, — и когато Морели стане президент, Еклънд смяташе да влезе в Овалния кабинет, да плесне снимките на новото бюро на Морели и да каже: „Хайде да си поиграем.“