Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 65

На Демарко му хрумна, че не е задължително лаптопът на Финли да съдържа най-новите му проучвания. Повечето репортери не биха използвали лаптоп, за да си водят записки, когато интервюират разни хора. Финли сигурно е запазвал суровите си записки в някой бележник или на диктофон и чак после е прехвърлял наученото на компютъра си. Но нито бележник, нито диктофон не са били намерени при тялото на Тери или в къщата му — както според Дик Финли, така и според полицейските доклади, които беше чел Демарко. Бележниците на Финли сигурно бяха в офиса му в сградата на „Уошингтън Поуст“, реши Демарко, и шефовете му най-вероятно вече са ги прегледали.

Демарко погледна часовника си. Вече беше прекалено късно да ходи на игрището. Забеляза една доста привлекателна брюнетка сама на бара, която си играеше с блекбърито. Реши да се присламчи до нея и да си поръча още една бира.

23

— Защо, по дяволите, ще си сложи стиковете за голф в багажника и после ще отиде на кръчма? — попита Карл.

Джими не си направи труда да отговаря. Просто седеше, втренчил поглед във входа на „При Сам и Хари“, и си мечтаеше цялата тази работа вече да е минало, мечтаеше си Карл да си затвори шибаната уста.

Бяха се отървали от буика и сега караха форд експлорър. Карл издишваше пушека от цигарата си през прозореца, тъй като току-що беше изтърпял още една лекция за пасивните пушачи. Опита се да обясни, че е по-вероятно Джими да се разболее от рак от изгорелите газове на минаващите коли, но все пак свали прозореца и може би добре направи. Джими днес беше в гадно настроение заради начина, по който се развиваха нещата, и щеше да изгаси цигарата в ухото му, ако се беше опънал.

Днес бяха паркирали на ъгъл, където никой не можеше да ги запуши. Ако се наложеше, щяха да минат направо през бордюра. Хубаво беше човек да си има джип 4×4 с големи гуми. Просто нямаше начин пак да го изпуснат този идиот.

— Я го погледни онзи, бе — сепна го Карл.

— Кой? — попита Джими.

— Дето идва насреща по улицата.

Джими погледна в посоката, накъдето сочеше Карл. Към тях вървеше мъж на средна възраст, повел кученце горе-долу с размерите на катеричка, с розова панделка на главичката. Мъжът носеше розова риза с нещо като пагони — по цвят ризата пасваше с панделката на кучето, — а панталоните му бяха толкова широки на бедрата, все едно беше облякъл пола. На краката си имаше еспадрили, а на главата — малка шапчица, която приличаше на бейзболната шапчица на някое детенце, толкова къса беше козирката.

— И после се чудят защо ги бият — промърмори Карл.

Джими понечи да наругае Карл, че е идиот, но телефонът му започна да вибрира и той подскочи, все едно са го сритали в задника. Проклети мобилни телефони. Той вдигна, послуша няколко секунди и затвори.