Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 63

Очевидно беше дошъл при грешния човек.

— О, забрави. Ще се видим по-нататък — каза той.

Тя не отговори. Обърна му гръб, коленичи и отново се зае да кълца престъпното растение. Когато тръгна да си ходи, на Демарко му се стори, че чува как растението пищи.

— Опитах се да се свържа с вас снощи — каза Гарет Дарси на шефа си, — но не си вдигахте телефона.

— Не можех — каза мъжът, подразнен, че наемникът му държи сметка кога е на линия и кога не. — И за какво звъня?

— Вчера, след като се срещна с Гълъбицата на канала, онзи се върна до Капитолия, предполагам, отишъл е в офиса си.

— Е, и?

— После отиде в гръцкото посолство. Затова се опитах да ви се обадя.

— Гръцкото посолство?

— Да — отвърна Дарси. — Имаше някакво парти. Видях мъже със смокинги и разни мадами с официални рокли да се разхождат насам-натам, но Де… онзи от катедралата не беше облечен като за парти. Както и да е, остана там около петнайсет минути, после си тръгна.

— Хммм.

Какво, по дяволите, значеше хммм?

— Възможно ли е да работи за гърците? — Дарси имаше предвид, че Демарко може да е някакъв шпионин в Конгреса. Което би било много странно. Последният път, когато гърците са развивали шпионска дейност, сигурно е бил през Троянската война.

— Съмнявам се — каза шефът му, а той най-добре знаеше кой кого шпионира. — Това ли е всичко?

— Не — каза Дарси. — Тази сутрин отиде при някаква жена на улица „Маклийн“.

— Коя е жената?

Гарет Дарси му каза името.

— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?

— Да — каза Дарси. — Знаете ли коя е?

— О, да. Чудесно знам коя е.

22

Бесен от мистерията около Тери Финли и проклетия му списък, Демарко реши да отиде на някое игрище и да си го изкара на цяла кофа топки за голф. Упражнението беше точно толкова терапевтично, колкото и да блъска по боксовата круша, но много по-малко изпотяващо. Целта му би трябвало да е да подобри уменията си в играта, но понякога обичаше просто да хване стика и да удря топките с всичка сила. Повечето му удари се отклоняваха от желаната траектория или отскачаха встрани, но Демарко беше силен в горната половина на тялото си и понякога отпращаше топката право напред, на повече от двеста метра, все едно за миг в него се е вселил Тайгър Уудс.

Тъкмо метна чантата за голф в багажника на колата, когато иззвъня телефонът му. Мобилните телефони бяха проклятие, една безкрайно дълга верига, която постоянно те приковаваше към работата. Погледна кой го търси. Беше Дик Финли. Мамка му. А сега какво, по дяволите, да каже на човека?

— Здравейте, господин Финли.

— Намерили са лаптопа на Тери — каза Дик Финли. — Бил го оставил в някакъв бар, същия, от който е салфетката. Нали се сещате, салфетката, на която бяха написани онези имена.

— „При Сам и Хари“?

— Да. В момента е там. Управителят току-що ми се обади. Тери го забравил една вечер и някакъв барман го прибрал в стаичката, където се преобличат служителите, но после барманът заминал на почивка, без да каже на никого за компютъра. Както и да е, барманът днес се върнал на работа, видял, че лаптопът още е там, и се обадил в „Уошингтън Поуст“. От вестника му дали моя номер.