Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 62

Махоуни довърши питието и остави чашата на перваза на балкона — и чашата падна в храстите два етажа по-долу. Махоуни не забеляза.

— Радвам се, че дойде да ми докладваш — каза той и потупа Демарко по гърба. — Постъпи правилно. А сега бягай вкъщи, аз ще се погрижа за всичко.

И с тези думи Махоуни метна все още горящата пура в същия онзи храст, в който се беше приземила и чашата му. Тогава Демарко видя как председателят нагласи на лицето си най-нехайната ирландска усмивчица и си запроправя път през тълпата в балната зала право към пищната съпруга на гръцкия посланик.

21

Ема беше по изтъркани дънки, мъхесто елече върху блуза с дълъг ръкав и за да предпази коленете си, беше сложила наколенки като на скейтбордист. На главата й имаше сламена шапка с широка периферия, а на ръцете — дебели платнени ръкавици. В дясната си ръка държеше мачете.

Демарко я завари коленичила в задния двор да дърпа и кълца някакво упорито пълзящо растение. То беше успяло да си проправи път изпод оградата на съседите и сега задушаваше едно от крехките растения в нейната градина. Демарко знаеше, че Ема обикновено вика градинари — за двор с такива размери имаше нужда от професионална помощ, — но не беше под достойнството й лично да защити своята територия от разни листати нашественици.

Тя спря да напада растението достатъчно дълго, за да чуе какво бе казала Лидия Морели на Демарко, след което смаяно изслуша как бе реагирал Махоуни, научавайки историята на Лидия. Сега стоеше изправена, с увиснало в ръката мачете, и се взираше в Демарко с кръвнишки поглед.

— Дявол да го вземе, Джо! Лидия ти казва, че съпругът й е насилвал дъщеря й, и вместо да й помогнеш, ти отиваш и изпяваш всичко на Махоуни. Божичко! Направо ми иде да…

За момент Демарко си помисли — или може би го подведе въображението му, — че тя тръгна да замахва с мачетето.

— Ема — опита се да се защити той, — аз работя за Махоуни. Той ми е шеф.

— Това пък какво общо има, по дяволите?

Демарко знаеше, че Ема говори сериозно; беше убеден, че тя никога в живота си не е направила компромис с принципите си.

— За какво си дошъл? — попита тя. — Да търсиш съвет? Да молиш за опрощение на греховете? За какво?

— Не, не моля за опрощение на греховете си, мамка му! — Ема започваше да го изнервя.

— За какво тогава?

— Не знам — призна той. Което беше самата истина. Не мислеше, че ще е правилно да се откаже от разследването, но в същото време не можеше наистина да е сигурен, че обвиненията на Лидия са достоверни. При нейното пиене, липсата на доказателства, омерзението към съпруга й… невъзможно беше човек да е сигурен. А дори и действително да говореше истината, все пак скриваше важни неща, не му казваше достатъчно, за да може той и да й помогне, и да се предпази. Така че може би не търсеше опрощение на греховете, както се беше изразила Ема, а искаше някой да го увери, че има вероятност Махоуни да е прав, а историята на Лидия да е продукт на един разстроен, увреден от алкохола мозък.