Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 189

— Не, благодаря — отвърна Томи лаконично. — Няма да мога да ям, ако държа и чаша.

Някой се изсмя сред шепота и мърморенето, които се чуваха от всички страни. Друг глас се извиси над останалите. Джоан Крос седеше самотна сред тълпата, подпряла с ръка челото си.

— Но за кого точно скърбим? — прошепна Марклин. — За Маркус или за Аарън? — Трябваше да каже нещо. Свещите искряха дразнещо на фона на плаващия мраз около него. Той примигна.

Обичаше миризмата на чист восък, но тук тя бе абсурдно силна.

Блейк и Талмидж говореха разпалено в ъгъла. Холингшед се присъедини към тях. Доколкото Марклин знаеше, и тримата наближаваха шейсетте. Къде бяха послушниците? Не се виждаха никъде.

Дори Анслинг и Пери, официозните малки чудовища, ги нямаше. Какво ти нашепва инстинктът? Нещо не е наред, изобщо не е наред.

Марклин тръгна след Елвера и бързо я хвана за лакътя.

— Ние трябва ли да сме тук?

— Разбира се — отвърна тя.

— Но не сме облечени подходящо.

— Това няма значение. Ето, пийни. — Този път тя набута чашата в ръцете му. Той остави чинията си на ръба на дългата маса. Вероятно това бе нарушение на етикета, никой не бе направил така. Но, господи, каква маса само. На нея имаше дори печена глиганска глава с ябълка в устата и малко прасенце сукалче, гарнирано с плодове на сребърен поднос. Ароматът беше доста изкусителен, трябваше да признае. Като че огладняваше! Какъв абсурд.

Елвера си бе тръгнала, но Нейтън Харберсън бе съвсем близо до него и го гледаше отвисоко, защото си беше доста висок.

— Орденът винаги ли прави така? — попита Марклин. — Дава банкет, когато някой умре?

— Имаме си ритуали — каза Нейтън Харберсън с почти печален глас. — Ние сме много, много стар орден. Приемаме обетите си много на сериозно.

— Да, много на сериозно — каза един от ококорените близнаци от Рим. Май беше Енцо или пък Рудолфо. Марклин не можеше да си спомни. И двамата приличаха на риби, защото очите им бяха твърде големи, за да изразяват нещо друго, освен болест, която бе поразила и двамата едновременно. А когато се усмихнеха, както сега, изглеждаха почти страховито. Лицата им бяха сбръчкани и слаби. Но все пак между тях имаше някаква много важна разлика. Каква ли беше? Марклин не можеше да си спомни.

— Има някои основни принципи — каза Нейтън Харберсън с кадифения си баритон. Беше повишил леко глас и говореше някак поверително.

— И определени неща, които никой не оспорва — обади се Енцо, близнакът.

Тимоти Холингшед се приближи към тях и го изгледа над орловия си нос. Косата му бе бяла и гъста, като на Аарън. Марклин не го харесваше изобщо. Приличаше на по-жестока версия на Аарън, по-висок, по-показно елегантен. Господи, какви пръстени носеше само. Определено вулгарни и се предполагаше, че всеки от тях си има своя история за битки, предателство и отмъщение. Кога ли щяха да си тръгнат оттук? Кога ли щеше да свърши всичко това?

— Да, има неща, които за нас са свещени — каза Тимоти. — Ние сме като една малка нация.

Елвера се бе върнала и сега се намеси: