Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 187

Целият план се крепеше на едно нещо — трябваше да си тръгнат оттук с неопетнена репутация. Трябваше да поискат разрешение да отсъстват, без да събуждат и най-малкото подозрение.

Той отвори очи със сепване. Трябваше да се махне оттук. Не искаше да губи и минута повече. Но ето я камбаната. Сигурно обявяваше началото на мемориалната служба. Заслуша се в нея — ужасен, скъсващ нервите звук.

— Събуди се, Томи — каза Марклин.

Томи се бе отпуснал в креслото до бюрото и хъркаше. По брадичката му бе потекла слюнка. Тежките му очила с рамки от черупка на костенурка бяха стигнали до самия край на заобления му нос.

— Томи, камбаната бие.

Марклин седна, изпъна дрехите си, колкото можа, и стана от леглото.

Стисна Томи за рамото.

Той отвори очи много объркан, погледна го с тревожния поглед на току-що събудил се човек, но веднага се окопити.

— Да, камбаната — каза той спокойно. Прокара ръце през рошавата си червена коса и добави: — Най-после.

Измиха си лицата. Марклин взе една книжна салфетка, сложи върху нея паста и изми зъбите си с пръст. Трябваше да се избръсне, но нямаше време за това. Трябваше да идат на „Риджънт парк“, да съберат всичко и да потеглят за Америка с първия полет.

— Разрешение за отсъствие, мамка му — каза той. — Аз няма да отсъствам, просто се махам оттук. Не искам да ходя в стаята си за багажа. Измитам се оттук на мига. Майната й на церемонията.

— Не бъди такъв глупак — измърмори Томи. — Ще кажем каквото е необходимо. И ще научим каквото е необходимо. После ще напуснем по подходящия начин в подходящия момент.

Мамка му!

Някой почука на вратата.

— Идваме! — извика Томи и повдигна леко вежди. Поизпъна сакото си от туид. Изглеждаше някак разсеян и развълнуван.

Вълненият блейзер на Марклин бе много намачкан, а вратовръзката му я нямаше никъде. Е, добре, ризата си изглеждаше добре с пуловер. Връзката вероятно бе останала в колата. Беше я свалил, докато шофираше. Не, никога, никога нямаше да се върне тук.

— Три минути — чу се глас зад вратата. Беше някой от старите. Сега тук сигурно бъкаше от тях.

— Знаеш ли — обърна се Марклин към Томи, — не можех да понасям всичко това дори когато се мислех за предан послушник. Сега направо ме вбесява. Как може да ме будят в четири сутринта… Господи, всъщност е пет… за някаква мемориална церемония. Това е също толкова нелепо като онези модерни друиди, дето се обличат с чаршафи и ходят до Стоунхендж в деня на лятното слънцестоене или каквото там правят. Ще оставя на теб възможността да говориш от името и на двама ни. Може да те чакам в колата.

— Глупости — сопна се Томи. Той прекара гребена няколко пъти през косата си, но безрезултатно.

Излязоха заедно от стаята. Томи спря да заключи вратата. В коридора бе студено, както очакваха.

— Е, ти прави каквото искаш — каза Марклин, — но аз няма да се върна пак на този етаж. Могат да задържат всичко, което съм оставил в стаята си.

— Това ще е най-голямата глупост. Ще опаковаш нещата си, ако ще заминаваш по нормални причини. Защо не?

— Казвам ти, не мога да остана тук.

— А ако си оставил нещо съмнително в стаята си? Нещо, което ще разкрие целия заговор?