Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 183

— Ясно. — И тя затопурка с мъничките си крачета обратно.

Мона обра с лъжицата и последния сладолед в кутията, а после я хвърли в мивката. Каква неразбория! А цял живот съм била така подредена, виж ме сега, явно парите развалят характера. Тя отвори следващата кутия.

Отново се чуха стъпките на магическите крачета. Мери Джейн нахлу в килерчето — направо влетя с жълтата си коса и бронзовите крака. Бялата дантелена пола под тънката талия се изви като камбанка.

— Мона! — прошепна тя.

— Кажи — отвърна Мона, също шепнешком. Какво ставаше, по дяволите! Тя изяде още една голяма лъжица от сладоледа.

— Роуан каза, че има извънредно важни новини за нас — отвърна Мери Джейн, очевидно много развълнувана от важността на съобщението. — Каза, че ще ни разкаже всичко, когато се видим, но сега имала да свърши още нещо. Майкъл също. Юри бил добре.

— О, справила си се страхотно. Ами какво каза за охраната отвън?

— Каза да не ги отпращаме, да не променяме нищо. Вече се обадила на Райън. Каза ти да не излизаш и да си почиваш, да слушаш докторите.

— Практична жена, интелигентна жена. Хм… — Е, и втората кутия вече бе празна. Стига толкова. Тя цялата започна да трепери. Беше й сту-у-удено! Защо пък да не се отърве от тези охранители?

Мери Джейн масажираше раменете й.

— Добре ли си, скъпа? — После очите й спряха на корема на Мона и лицето й пребледня от страх. Тя посегна с дясната си ръка, сякаш да го докосне, но не посмя.

— Виж, време е да ти кажа всичко — каза Мона. — Да ти дам избор. Аз те въведох лека-полека в това, но не е честно и не е необходимо. Аз мога да направя каквото трябва, дори и да не ми помогнеш. Дори може би ще е по-добре да не ми помагаш. Или ще идем двете и ти ще ми помогнеш. Или ще ида сама.

— Къде?

— Там е работата. Махаме се оттук веднага. Не ме интересува никаква охрана. Можеш да шофираш, нали?

Тя мина покрай Мери Джейн и влезе в килера. Отвори шкафа с ключовете. Търсеше знака на линкълна. Лимузината беше „Линкълн“, нали? Когато Райън я докара, каза, че тя не бива да се качва в лимузина, която не е черна и не е линкълн. Ето, това бяха ключовете! Майкъл бе взел своите и тези от мерцедеса на Роуан. Но ключовете на лимузината бяха точно тук, където сигурно ги бе оставил Клем.

— Е, разбира се, че мога да карам, но откъде ще вземем кола?

— Ще вземем моята. Лимузината. Само че ще я караме без шофьор. Готова ли си? Да се надяваме, че шофьорът вече спи дълбоко. Е, какво ще ни трябва?

— Не трябваше ли да ми изясниш всичко и да ми дадеш право на избор?

Мона спря. И двете бяха в сянка. Къщата бе тъмна, светлина се процеждаше единствено от градината — синьото сияние на басейна. Очите на Мери Джейн бяха огромни и кръгли, караха носа й да изглежда съвсем миниатюрен, а бузите много гладки. Кичурите на косата й се поклащаха зад раменете, изглеждаха като царевична коприна. Светлината падаше точно в цепката между гърдите й.

— А защо не ми го изясниш ти? — попита Мона.

— Добре — отвърна Мери Джейн. — Ти ще родиш детето, без значение какво е.

— Тук си права.

— И няма да позволиш на Роуан и Майкъл да го убият, без значение какво е.