Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 160
Энн Райс
Разкъса с пръсти найлона.
— Мона Мейфеър!
— Тихо, момиче — сопна се тя. — Има причина да го правя. Ти на моя страна ли ще си, или ще ме изоставиш? Кабелната има много канали, иди си в стаята да гледаш телевизия, ако не искаш да стоиш при мен. Или пък иди да поплуваш, набери цветя или изкопай телата под дървото…
— Искам да остана с теб.
— Тогава докосни това, братовчедке. Чувстваш ли нещо?
— Ооох!
— Той ги е написал. Виждаш записките на доказан нечовек! Гледай.
Мери Джейн коленичи до нея. Докосна леко страницата. Раменете й се прегърбиха, гладката й коса се спусна покрай лицето й, съвършена като перука. Белите й вежди блестяха на бронзовото й чело и всяко косъмче се виждаше. Какво ли мислеше, чувстваше, виждаше? Какво означаваше погледът й? Това дете не беше глупаво, никак не беше глупаво. Но работата бе там, че…
— Спи ми се — каза Мона внезапно. Сложи ръка на челото си. — Чудя се дали Офелия е отишла да подремне, преди да се удави.
— Офелия ли? Имаш предвид Офелия на Хамлет?
— О, ти я знаеш. Прекрасно. Обичам те, Мери Джейн.
Погледна я. Да, това бе прекрасна братовчедка, която може да ти бъде най-добър приятел, която може да узнае всичко, което знаеш и ти. Но никой, никой не знаеше онова, което знаеше Мона.
— Много ми се спи. — Тя се отпусна леко на пода, протегна крака и ръце и се загледа в красивия полилей. — Мери Джейн, ще прегледаш ли ти тази кутия? Доколкото познавам братовчеда Райън, а аз го познавам добре, генеалогията е отбелязана.
— Аха — обади се Мери Джейн.
Колко хубаво, че бе престанала да спори.
— Не, не споря, знаех, че ще се стигне дотук, а и тъй като това са записки на нечовешко същество… ами искам да кажа, че просто ще ги приберем обратно, щом ги прегледаме.
— Точно така — рече Мона и опря буза в хладния под. Миризмата по дъските бе много силна! — И тъй като това е — продължи тя, имитирайки Мери Джейн, но без никаква злоба — скъпоценно знание, трябва на всяка цена да бъде разкрито.
Еха, беше се случило най-невероятното нещо. Тя затвори очи и химнът прозвуча от само себе си. Само трябваше да слуша. Не тя си припомняше думите и звуците, просто мелодията се разгръщаше като при онези експерименти, при които накичват електроди по главата ти и виждаш видения или усещаш отново миризмата на поточето зад къщата от твоето детство.
— Това трябва да разберем и двете — че вещерството е просто една велика наука — каза тя сънливо, все още заслушана в прекрасния химн. — Алхимия, химия и наука за мозъка — всичко това, събрано заедно, прави магия — чиста, хубава магия. Ние не сме загубили магията си във века на науката. Ние сме открили цял куп тайни. Ние ще победим.
— Победим?
— Четеш ли записките, Мери Джейн?
— О, я виж, тук има цяла папка с ксерокопия. „Временен опис: свързани страници, непълна генеалогия“.
