Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 159

Мери Джейн се засмя.

Мона беше доволна и също се закиска. Заобиколи кутиите и се отпусна на колене до тях, но внимателно, за да не разклати бебето. То все още плачеше и се въртеше като полудяло. От миризмата е, нали? Както и от всички глупави приказки, представи и образи. Тя затананика на бебето… после тихо запя:

— Набери най-вълшебните цветя, набери най-редките цветя от градина, от гора, от хълм и долина! — Това бе най-сладката песен, която знаеше. Беше я научила от Джифорд — пролетен химн. — Сърцата ни преливат, устата ни изливат песен за най-прекрасната роза в долината!

— О, Мона Мейфеър, хубав глас имаш.

— Всички Мейфеър имат хубави гласове, Мери Джейн. Но не и като мама или Джифорд. Трябваше да ги чуеш. И двете бяха сопрано. Моят глас е нисък.

Сега тя затананика без думи, представяше си горите, зелените поляни, цветята.

— О, Мери, кичим те с цветя сега, кралице на ангелите, кралице на пролетта. О, Мери, кичим те с цветя сега…

Тя се залюля на колене, с ръка на корема, бебето се люлееше лекичко в тон с музиката. Червената му коса сега плуваше около него — разкошна в родилната течност в утробата, подобна на оранжево мастило, което се разлива във вода — безтегловно, полупрозрачно, красиво. Какви мънички краченца, какви мънички пръстчета.

Какъв цвят са очите ти, Мориган?

Не мога да видя очите си, мамо, виждам само това, което виждаш и ти.

— Хей, събуди се, уплаших се, че ще припаднеш.

— О, да. Радвам се, че ме връщаш обратно, Мери Джейн, добре направи. Моля се на небесата и Светата Дева това бебе да има зелени очи като моите. Какво ще кажеш?

— Ще е страхотно! — обяви Мери Джейн.

Мона положи ръце на картонения кашон пред себе си. Този беше. От него миризмата бе най-силна. Нима бе изписал тези листи със собствената си кръв? Като си помисли само, че тялото му лежеше там наблизо. Трябва да го разкопае. Все пак сега всичко се бе променило — Роуан и Майкъл или щяха да се примирят с това, или просто няма да им каже. Все пак то засяга само нея.

— Какви тела смяташ да разкопаваш? — попита Мери Джейн смръщена.

— О, престани да ми четеш мислите! Не бъди такава кучка. Помогни ми с кашона.

Мона разкъса лентата и отвори капака.

— Мона, все пак тези неща принадлежат на някой друг.

— Дааа — отвърна Мона. — Но този някой друг е част от моето наследство, тя има свой собствен клон от родословното дърво, а от върха до корените на това дърво тече жизнена сила, нашата родова кръв. Той беше част от нея, той живееше в нея, живя дълго и вечно като дърво. Мери Джейн, нали знаеш, че дърветата са най-дълголетните създания на земята?

— Да, знам — отвърна тя. — До Фонтевро има много големи дървета. Кипариси, които стърчат направо от водата.

— Шшшт — обади се Мона. Тя махна опаковъчната хартия — този кашон бе опакован, сякаш съдържаше най-скъп порцелан, който щеше да пътува чак до Исландия. Тя видя първата страница от купчина листи, покрити с тънък найлон и овързани с дебел ластик. Същински драсканици — с дълги опашки на съгласните и малки гласни, които в някои случаи бяха не по-големи от точици. Но ги разчиташе.