Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 158
Энн Райс
Вратата на спалнята беше затворена. Добрият стар Райън. Вероятно дори я беше заключил.
Но не. Когато отвориха, стаята беше тъмна. Мона напипа ключа за осветлението и полилеят обля в ярка светлина гладкото легло, тоалетката и кашоните.
— Каква е тази миризма? — попита Мери Джейн. — Усещаш ли я?
— Аха. Това е миризмата на Лашър — прошепна Мона.
— Сигурна ли си?
— Да. — Пред тях бяха натрупани кафяви картонени кутии. — На какво ти прилича тази миризма?
— Хм, приятна е. От нея ти се дояждат бонбони лакта или шоколад, или канела, или нещо подобно. Уф! Откъде идва? Знаеш ли какво?
— Какво? — попита Мона, като заобиколи купчината кутии.
— В тази стая са умрели хора.
— Без майтап? Мери Джейн, всеки може да ти го е казал.
— Какво имаш предвид? Мери Бет Мейфеър, Деидре и останалите? Чух за тях, когато Роуан лежеше болна и Беатрис се обади да ни извика с баба в Ню Орлиънс. Баба ми каза. Но тук е умрял и някой друг, някой, който мирише така. Усещаш ли? Усещаш ли трите миризми? Едната е неговата. Другата обаче не е. А третата миризма е миризмата на самата смърт.
Мона стоеше неподвижна, опитваше се да я долови, но вероятно за нея миризмите се смесваха. С остра, почти необикновена болка, тя си помисли за онова, което Майкъл й бе разказал — че слабото момиче не било човек. Емалет. В ушите й гръмна изстрелът и тя ги запуши с ръце.
— Какво става, Мона Мейфеър?
— Господи, къде е станало това? — попита Мона, като все така държеше ръце на ушите си и стискаше очи. Отвори ги само за да погледне Мери Джейн, която стоеше срещу лампата — очите й бяха големи и яркосини.
Мери Джейн се огледа, почти без да помръдва глава. После тръгна покрай леглото. Главата й изглеждаше идеално кръгла и мъничка под меката гладка коса. Стигна до другия край на леглото и спря. После заговори с много дълбок глас:
— Ето тук. Някой е умрял точно тук. Някой, който мирише като него, но не е той.
В ушите на Мона звънна писък, така силен и жесток, че бе десет пъти по-ужасен от въображаемия изстрел. Тя притисна корема си.
— Боже, Мона, да не ти е зле?
— Не, добре съм! — Мона цялата трепереше. Започна да си тананика нещо тихичко, без сама да разбира какво — просто някаква хубава мелодия, вероятно измислена от нея.
Обърна се и погледна към купчината кутии, които я привличаха неудържимо.
— Усеща се и от кутиите — каза тя. — Там е доста силна. Това бе неговата миризма. Знаеш ли, досега никой в семейството не е признавал, че я усеща.
— Как така, че тя е навсякъде! — отвърна Мери Джейн. Стоеше до Мона — вбесяващо висока, с по-изпъкнали гърди. — Наистина се усеща най-много от кутиите, права си. Но виж, те всички са залепени.
— Да, и са надписани с черен маркер, от Райън. А на тази пише: „Записки, анонимни“. — Тя въздъхна тихо, но не така лекомислено като преди. — Горкият Райън. „Записки, анонимни“. Звучи като група за психологическа поддръжка на книги, които не знаят кой е авторът им.
