Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 157

— Какво става, Мона? — попита Мери Джейн. — Хей, престани да мислиш за това.

— О, нищо, няма нищо — отвърна Мона. — Просто си спомних за един сън, който сънувах в градината. Там проведох невероятен разговор с някого. Знаеш ли, Мери Джейн, хората трябва да се обучават да се разбират взаимно. Ето например сега, аз и ти, ние се обучаваме взаимно да се разбираме, нали схващаш какво имам предвид?

— О, да, напълно. А после ще можеш да ми звънкаш във Фонтевро и да ми казваш: „Мери Джейн, имам нужда от теб!“. А аз ще скоча веднага в пикапа и ще долетя.

— Да, точно така, наистина това имам предвид. Ти да знаеш всичко за мен и аз да знам всичко за теб. Това беше страхотен сън. Беше като… просто много щастлив сън. Всички танцувахме. Такъв огромен огън обикновено би ме изплашил, но в съня се чувствах свободна, напълно свободна. Не ми пукаше за нищо. Имаме нужда от още една ябълка. Не пришълците са измислили смъртта. Това е абсурдно понятие, но човек може да разбере защо всички са мислили, че те са го направили… Ами всичко зависи от перспективата и ако нямаш ясно понятие за време, ако не виждаш базисната относителност на времето, която, разбира се, ловците събирачи са разбирали, както и земеделците, но вероятно онези в тропическия рай никога не са развили, защото за тях времето не е циклично. Игла, забита в небето. Разбираш ли какво говоря?

— За какво говориш?

— Ами внимавай, Мери Джейн, и ще разбереш! В съня ми точно нашествениците изобретиха смъртта. Не, сега разбирам, че те са изобретили просто убиването. Това е различно нещо.

— Там има купа, пълна с ябълки. Искаш ли ябълка?

— Да, по-късно. Сега ще се кача в стаята на Роуан.

— Добре, ама нека първо се нахраня — примоли се Мери Джейн. — Не отивай сама. Всъщност не съм сигурна дали имаме право да се качваме горе.

— Роуан няма да има нищо против. Майкъл — също. Не знаеш ли? — изимитира я Мона. — Има ли значение? — Мери Джейн за малко да падне от стола от смях.

— Ти си най-ужасното дете — каза тя. — Хайде, давай. Пилето и без това е по-вкусно студено.

А месото от морето също е бяло, месото на скаридите и рибите, на омарите и мидите. Чисто бяло. Яйцата на чайките са красиви, защото отвън са съвсем бели, а когато ги счупиш, в теб се взира едно огромно златисто око, плуващо в най-прозрачната течност.

— Мона?

Тя още стоеше на вратата на килерчето. Затвори очи. Почувства как Мери Джейн я хвана за ръка.

— Не — отвърна Мона с въздишка. — Отново премина. — Ръката й се спусна към корема. Разпери пръсти над заоблената подутина и почувства леките движения отвътре. Красива Мориган. Косата ти е червена като моята.

Твоята коса толкова червена ли е, мамо?

Не ме ли виждаш?

Виждам те в очите на Мери Джейн.

— Хей, Мона, ще ти донеса стол!

— Не, не, добре съм. — Тя отвори очи. Заля я прекрасен прилив на енергия. Протегна ръце и хукна през бюфетната към трапезарията, а после по дългия коридор и нагоре по стълбището.

— Хайде, да вървим! — крещеше тя.

Беше толкова хубаво да тича — едно от нещата, които й липсваха сега, когато вече не бе дете, а досега дори не го беше осъзнала. Преди тичаше ли, тичаше по Сейнт Чарлз авеню, колкото сили имаше, с разперени ръце. Хукваше по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж. Тичаше из пресечката само за да види дали може да го направи, без да спре, без да припадне, без да повърне. Мери Джейн бързаше след нея.