Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 155

— Мона, аз тръгвам — рече той. — В голямата спалня има няколко кашона с документи. Роуан ги искаше — записките от стаята й в Хюстън. — Райън погледна плахо към Мери Джейн, сякаш искаше да каже, че тя не бива да разбира за това.

— О, да, записките — каза Мона. — Чух те да говориш за тях миналата нощ. Знаеш ли, чух много смешна история, Райън. Когато Дафни дьо Мюрие… Нали знаеш коя е?

— Знам, Мона.

— Ами, тя започнала „Ребека“ като експеримент — да види колко дълго може да продължи, без да назове името на разказвача. Майкъл ми каза това. Истина е. До края на романа това вече няма значение. Но така и не се разбира какво е името на втората жена на Максим де Уинтър, нито в романа, нито във филма. Гледал ли си филма?

— И какво?

— Ами, ти постъпваш по същия начин. Отиваш чак до гроба на Лашър, без никога да произнесеш името му. — Тя отново избухна в смях.

Мери Джейн също не спираше да се кикоти, сякаш знаеше за какво става дума. Единственото по-смешно нещо от човек, който се смее на нещо, е човек, който дори не се усмихва и се кокори пред теб с безизразно изражение.

— Не докосвай онези кутии — каза сериозно Райън. — Те са на Роуан! Само че трябва да ти кажа нещо за Майкъл. Нещо, което открих в генеалогията, описана в тези документи. Мери Джейн, моля те, седни и си дояж вечерята.

Тя веднага се подчини.

— А, вярно, генеалогия — каза Мона. — О, може би Лашър е знаел неща, които ние не знаем. Мери Джейн, генеалогията не е просто хоби в това семейство — тя е нещо като мания. Райън, четирите минути почти изтичат.

— Какви четири минути?

Тя се засмя отново. Ако той не си тръгнеше, тя щеше да умре от смях.

— Знам какво ще кажеш — обади се Мери Джейн, която отново скочи от стола, като че ли за сериозен разговор бе необходимо да говори права. — Ще кажеш, че Майкъл Къри е Мейфеър. Нали ви казах!

Лицето на Райън загуби и последната следа от жизнеността си.

Мона изпи четвърт от млякото. Беше изяла ориза, затова взе блюдото и отново натрупа димяща купчинка в чинията си.

— Стига си ме зяпал, Райън — каза тя. — Какво за Майкъл? Права ли е Мери Джейн? Тя каза, че той е Мейфеър, още когато се срещна с него за първи път.

— Такъв е — обяви Мери Джейн. — Видях приликата веднага. Знаете ли на кого прилича? На онзи оперен певец.

— На кой оперен певец? — попита Райън.

— Тайрон Макнамара. Беатрис има негови картини, нали се сещаш? Онези гравюри по стените. Бащата на Жулиен! Е, Райън, той трябва да е твой прадядо. Видях много хора в лабораторията, които приличат на него. Сигурно са ирландци. Не ти ли е направило впечатление? Разбира се, че не. Нали всички имате ирландска и френска кръв…

— Холандска също — обади се Райън някак сухо и немощно. Погледна към Мона и после пак към Мери Джейн. — Трябва да вървя.

— Чакай малко — настоя Мона. Тя отново натъпка устата си с ориз и отпи от млякото. — Само това ли искаше да ми кажеш? Че Майкъл е Мейфеър?

— Просто се споменава в онези записки — и без съмнение са отнася за Майкъл.

— По дяволите, нали не намекваш, че… — отвърна Мона.

— Та вие всички така яко сте се оплели — обади се Мери Джейн. — Като някоя кралска фамилия. А ето я и самата царица!