Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 151

Сега още един звук се смеси с музиката и Майкъл осъзна, че Аш пее. Пееше без думи, само тананикаше с отворена уста. Теса го последва с безупречния си глас, който се извиси над тромпетите и без усилие последва кресчендото. Завъртяха се още по-бързо, с изправени гърбове, смехът им бе породен от чисто блаженство.

Очите на Роуан се изпълниха със сълзи, докато гледаше високия царствен мъж и крехката грациозна приказна кралица. Старецът също заплака, отпуснат в стола си и сякаш стигнал до ръба на силите си.

Юри като че се разкъсваше вътрешно, сякаш бе на път да изгуби контрол. И все пак стоеше неподвижен, облегнат на стената.

Аш сега гледаше игриво, с обожание, докато се въртеше все по-свободно и по-бързо.

Танцът им продължаваше по самия край на басейна от светлина, после към сенките. Теса изглеждаше като в екстаз, подобно на малко момиче, на което са сбъднали най-голямото желание.

Майкъл си помисли, че е редно да се оттеглят. Да ги оставят насаме. Вероятно това щеше да е единствената им прегръдка. Пък и като че бяха забравили за тях и за онова, което предстоеше. Той обаче не можа да излезе. Никой не се помръдна, а танцът продължи, докато ритъмът не се забави и мелодията не затихна — знак, че скоро ще ги изостави. Всички гласове на инструментите се сляха за последно, после се отграничиха, тромпетът извиси последната жална нота и настъпи тишина.

Танцуващата двойка спря в средата на стаята, светлината озаряваше лицата и блестящите им коси. Майкъл се облегна на камъка, не можеше да помръдне.

Такава музика можеше да наранява. Изоставя те разочарован и пуст. Сякаш ти казва: „Такъв е животът, запомни“. Тишина.

Аш вдигна ръцете на приказната кралица и ги погледна внимателно. После целуна дланите й и я пусна. Тя го гледаше като влюбена, вероятно не в него, а в музиката, в танца, в светлината, във всичко.

Той я поведе към стана, внимателно я насочи към стола й и обърна главата й така, че да погледне платното, което тъчеше и което като че бе забравила напълно. Пръстите й посегнаха към нишките и веднага се върнаха към работата.

Аш се оттегли безшумно, после се обърна към Стюарт Гордън.

Старецът мълчеше, беше се отпуснал на една страна в стола, очите му се местеха от Аш към Теса и пак към Аш.

Вероятно бе дошъл ужасният момент. Майкъл не знаеше. Но със сигурност щеше да го предшества някаква история, някакво дълго обяснение, отчаян разказ. Гордън трябваше да се опита. Някой трябваше да се опита да спаси това нещастно човешко същество; нещо трябваше да предотврати тази екзекуция.

— Кажи ми кои са другите — настоя Аш все така кротко. — Искам да разбера кои са твоите съучастници, в ордена и извън него.

Стюарт не бързаше да отговори. Не помръдваше, нито извръщаше поглед от него.

— Не — рече накрая. — Никога няма да ти кажа кои са. — Това прозвуча по-категорично от всичко, което Майкъл бе чувал. Старецът явно бе потънал в болка и нямаше намерение да се оправдава. Аш тръгна бавно към него.

— Почакай — каза Майкъл. — Моля те, Аш, почакай.