Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 142

Черната коса на този мъж много му напомняше за косата на Лашър — копринена, фина и гъста. Белите кичури му придаваха допълнителен блясък. Лицето му бе доста едро — твърде костеливо, за да изглежда женствено, но пък някак деликатно. Дългият му нос се компенсираше от много големите и леко раздалечени очи. Кожата му беше кожа на възрастен, не мека като на бебе. Но истинското обаяние на този мъж идваше от гласа и очите. „Гласът му може да те убеди във всичко“, помисли си Майкъл. Очите му също бяха много убедителни.

И Лашър, и Аш се отличаваха с някак детска простота, но не беше само това. Какъв беше ефектът от това? Аш приличаше на ангелско същество, безкрайно мъдро и търпеливо, и все пак напълно решено да убие Стюарт Гордън.

Разбира се, Майкъл не можеше да предположи на каква възраст е. Беше много трудно да помни, че това не е човек, а нещо различно и невъобразимо странно. Майкъл знаеше, че той не е човек. Разбираше го от стотици дребни детайли — от големината на кокалчетата на ръцете му, от странния начин, по който разтваряше очи, когато е учуден от нещо, и най-вече заради абсолютното съвършенство на зъбите и устата му. Устата му беше бебешки мека, нещо необичайно при мъж с такава кожа, а зъбите му бяха бели като на рекламно лице.

Майкъл и за миг не би повярвал, че това същество е древно или че е великият свети Ашлар от Донелайт. Древният крал, който се бе покръстил по римско време и който бе позволил да изгорят неговата езическа кралица.

Но бе повярвал в мрачната легенда, разказана му от Жулиен. Това бе един от многото Ашлари, без съмнение най-могъщият талтош от долината — същество от същата раса като онова, което Майкъл бе убил.

В това отношение не хранеше никакви колебания.

Беше преживял твърде много, за да се съмнява. Само дето не можеше да повярва, че този висок красив мъж е свети Ашлар. Вероятно просто не искаше да е така поради същите причини, които придаваха смисъл на сложната ситуация, която вече напълно бе приел.

„Да, сега живееш с цял набор от нови реалности“, помисли си той. Може би затова приемаш всичко така спокойно. Виждал си призрак, слушал си го. Знаеш, че е бил там. Той ти каза неща, които няма как да бъдат измислени или пък нагласени. Видя и Лашър и чу дългата му пледоария, с която търсеше съчувствие. И всичко това бе съвсем невъобразимо за теб, изпълнено с нова информация и странни детайли, които все още си спомняш с объркване. Сега, когато нещастието, което те изпълваше при думите на Лашър, вече го няма и той самият лежи заровен под дървото.

О, да, не забравяй как зарови тялото, как положи главата в дупката до него, как откри смарагда. Как го взе, как го държа в тъмното, докато разчлененото тяло лежеше във влажната земя, готово да бъде заровено.