Читать «Бостънци» онлайн - страница 154

– О, не. Ще поканя професор Гугенхайм – ще говори за Талмуда. Трябва да дойдете.

– Ще дойда – увери я втората дама, – но нищо не може да ме убеди да стана редовен член.

Каквото и да означаваше този загадъчен разговор, Рансъм споделяше мнението на втората дама, че редовното членство е същински кошмар, и се възхищаваше на нейната независимост от този притворен свят. По-голямата част от хората вече се бяха отправили във вътрешното помещение – хората се настаняваха по столовете срещу празната сцена. Той стигна до широката врата и установи, че стаята представлява музикален салон, декориран в бяло и златно, с излъскан под и мраморни бюстове на композитори върху конзоли, закрепени за тънки панели. Той обаче се поколеба дали да влезе, защото се притесняваше да седне, и забеляза, че дамите се разполагат първи. Върна се в първия салон, за да изчака публиката да се събере, защото знаеше, че дори да е най-отзад, ще може да проточи шия, и не щеш ли, погледът му попадна върху Олив Чансълър. Тя седеше малко встрани от хората, в ъгъла на стаята, и гледаше право към него, но щом усети, че я е забелязал, сведе очи, без да издава, че го е познала. Рансъм се поколеба, но почти веднага се насочи към нея. Беше допуснал, че след като Верена Тарант ще бъде тук, сигурно и Олив ще дойде – инстинктът му подсказваше, че госпожица Чансълър няма да допусне скъпата ѝ приятелка да дойде в Ню Йорк без нея. Твърде възможно беше да страни от него – особено след като бе научила, че той бе избегнал да я види преди седмици в Бостън, но беше длъжен да предположи, че тя ще разговаря с него, докато не получи категорични доказателства за обратното. Беше я виждал само два пъти, но сега си спомни какво стеснение я обзема понякога и като че ли точно това се бе случило в момента. Когато Рансъм застана пред нея, предположението му се оправда – тя беше пребледняла от стеснение, чувстваше се крайно неловко. Не реагира, когато той протегна ръка за поздрав – явно никога повече нямаше да го направи. Вдигна очи към него, когато я заговори, и устните ѝ помръднаха, но лицето ѝ остана мрачно и погледът ѝ блестеше почти трескаво.

Изглежда, стоеше в ъгъла, за да е далеч от хората, и Базил отсъди по поведението ѝ, че се чувства донякъде малко като натрапница почти като самия него. Малкото канапе, на което седеше, имаше форма, на която във Франция казват causeuse. На него имаше място само за още един човек и Рансъм предпазливо я попита дали може да седне до нея. Тя се обърна към него, след като той се настани – по-точно извърна всичко освен очите си, и започна да разтваря и прибира ветрилото си, изчаквайки да премине пристъпът ѝ на стеснителност. Рансъм обаче не изчака, веднага заговори шеговито за срещата им и я попита дали е пристигнала в Ню Йорк, за да агитира народа. Тя огледа стаята – виждаха се най-вече гърбовете на гостите на госпожа Бъридж, а пирамида от цветя върху пиедестал близо до Олив закриваше двамата събеседници и пръскаше ухание във въздуха.

– На тях ли казвате "народ"? – попита тя.