Читать «Бостънци» онлайн - страница 151

– Е, няма да кажа на Олив, ако се разделим тук – каза Верена, спря на пътеката и му подаде ръка за сбогом.

– Не разбирам. Какво общо има това? Пък и нали казахте, че трябва да ѝ кажете? – додаде Рансъм. Докато си играеше с нея така, докато се наслаждаваше на явното ѝ колебание, той донякъде съзнаваше мъжката бруталност, която го тласкаше да подложи на изпитание наглед безграничната ѝ добронамереност. Верена отговори без никакво възмущение:

– Е, искам да съм свободна да постъпвам както намеря за добре. Ако трябва да запазя това за себе си, не бива да има нищо повече... наистина не трябва, господин Рансъм.

– Нищо повече? Защо, опасявате ли се, че ще има... ако просто ви изпратя до вкъщи?

– Трябва да се прибера сама, да побързам да се върна при майка си – гласеше отговорът ѝ. И отново протегна ръка, макар че той не я бе поел първия път.

Разбира се, сега Рансъм се ръкува с нея и дори задържа ръката ѝ за миг. Не му допадаше да го отпращат и се опитваше да измисли повод да остане.

– Госпожица Бърдзай каза, че ще ме спечелите за каузата, но още не се е случило – хрумна му да каже.

– Още не се знае, почакайте малко. Моето въздействие е особено, понякога се усеща много по-късно! – Верена произнесе думите с шеговита тържественост, но после бързо додаде съвсем сериозно: – Искате да кажете, че госпожица Бърдзай ви го е обещала?

– О, да. Като говорим за въздействие, само да бяхте видели с какво влияние се сдобих аз върху нея!

– Е, каква полза да съобщя на Олив за посещението ви?

– Знаете ли, според мен тя се надява да не го направите. Убедена е, че ще ме спечелите за каузата тайно, за да изгрея изненадващо от мрака на Мисисипи като първокласен нов съмишленик – много ефективно и драматично.

Верена поразяваше Базил Рансъм с прямотата си, но понякога непосредствеността ѝ му се струваше притворна.

– Ако бях убедена, че резултатът ще е такъв, може би щях да направя изключение – отбеляза тя, сякаш в крайна сметка този резултат е възможен.

– О, госпожице Тарант, вие, така или иначе, ще ме спечелите достатъчно за каузата – каза младият мъж.

– Достатъчно ли? Какво искате да кажете?

– Достатъчно, за да ме направите ужасно нещастен.

Тя се взря в него за миг, явно неразбиращо, но после наслуки му отвърна язвително, обърна се и пое към дома си. Отговорът ѝ гласеше, че така му се пада, нека да е нещастен – изявление, което не я обвързваше с нищо. Когато се върна в Бостън, той си даде сметка, че изгаря от любопитство да узнае дали тя го е издала на госпожица Чансълър. Можеше да узнае чрез госпожа Луна – това би могло да го принуди отново да се види с нея. Олив би споменала на сестра си в писмо, а Аделайн би повторила оплакването ѝ. Може би дори щеше да му направи сцена, която за него щеше да е проява на личното му нещастие, което беше предрекъл пред Верена Тарант.

XXVI

"В дома на госпожа Хенри Бъридж, сряда вечер, 26 март, в девет и половина." След като получи картичка с тези думи, Базил Рансъм се яви във въпросната вечер в дома на дама, за която никога не беше чувал. Ала представянето на причините и следствията няма да е пълно, ако не спомена, че в левия ъгъл на картичката пишеше също: "Обръщение от госпожица Верена Тарант". Доби представа (предимно от вида и дори от уханието на релефното картонче), че госпожа Бъридж принадлежи към аристократичното общество и за него беше голяма изненада да се озове в такава среда. Чудеше се какво е накарало толкова изтъкната гражданка да му изпрати поканата – явно Верена Тарант бе помолила той да присъства. Госпожа Хенри Бъридж, която и да беше тя, я е попитала дали не иска да присъстват и някои от приятелите ѝ и тя беше отговорила: "О, да", и бе споменала и него сред щастливите избраници. Дала е адреса му на госпожа Бъридж, защото той фигурираше в краткото писъмце, което изпрати до Монаднок Плейс скоро след завръщането си от Бостън, за да благодари на госпожица Тарант за очарователния един час, прекаран с нея в Кеймбридж. Не отговори на писмото му, но картичката на госпожа Бъридж беше подобаващ отговор. Подобно послание изискваше ответ и ето, че вечерта на двайсет и шести март той се качи в трамвая, който щеше да го откара до ъгъла в съседство с дома на госпожа Бъридж. Рансъм почти никога не посещаваше вечеринки (почти не познаваше хора, които дават вечеринки, макар че госпожа Луна го беше запознала с този-онзи) и беше сигурен, че това е светско събитие, което няма нищо общо със среднощните мероприятия у госпожица Бърдзай, макар че той беше готов да изтърпи всякакво социално неудобство, само и само да види Верена Тарант на подиума. Защото със сигурност щеше да има подиум – частен или публичен, – след като достъпът става чрез билет, пък макар и безплатен. Носеше го в джоба си, готов да го представи на входа. Нужно ми е малко време да обясня противоречието на читателя, но желанието на Базил Рансъм да присъства на някое от обичайните изпълнения на Верена не бе отслабнало поради факта, че не е съгласен с възгледите ѝ и смята цялата тази работа за жалка измишльотина. Вече я разбираше прекрасно (след посещението си в Кеймбридж), разбра, че тя е честна и неподправена. Да, във вените ѝ течеше кръв от шарлатанин и си беше втълпила нелепата мисъл, че малките момиченца са способни да оглавят цели движения, но въодушевлението ѝ беше искрено, илюзиите ѝ бяха бистри като роса, а що се отнася до манията да се изявява публично, внушавана ѝ от хора, които я използваха, Базил Рансъм я смяташе за налудничава. Верена беше трогателна и простодушна жертва, която не подозираше какви пагубни сили я тласкат към гибел. С представата за гибел в съзнанието на младия мъж вече беше свързана и представата за спасението ѝ – доста смътна и непълна. Тъкмо за да се увери, че очарованието ѝ е неподправено, а грешките и нелепото ѝ поведение са просто резултат от неудачно стечение на обстоятелствата, той направи усилие да я види в положение, в което най-малко му се искаше да си я представя. Това щеше да му бъде предостатъчно, за да се увери, че Верена е човек, който заслужава неограничен кредит от нежно състрадание. Той очакваше да страда и беше готов да страда с упоение.