Читать «Бостънци» онлайн - страница 149

Обаче Базил Рансъм беше чувал за Мемориъл Хол, знаеше и какви спомени се пазят там, знаеше и кое щеше да е най-мъчително за него там. Богато украсената сграда, по-висока от всички останали, беше най-красивото произведение на архитектурата, което беше виждал, и възбуждаше любопитството му през последния половин час. Смяташе, че тухлите са прекалено много, но тази величествена постройка с кули, сводести галерии и посвещения беше единствена по рода си. Не изглеждаше стара, но излъчваше значимост, заемаше огромна площ и се извисяваше внушително в зимния въздух. Беше отделена от останалите колежански постройки и се издигаше на отделен тревист триъгълник. Докато двамата с Верена приближаваха, тя внезапно се закова на място, за да снеме от себе си отговорността.

– Да знаете, че ако не ви допадне онова, което ще видите вътре, вината не е моя.

Той я изгледа усмихнат,

– Нещо против Мисисипи ли има? – попита.

– Ами не, според мен дори не го споменават. Но има възхвала на нашите млади бойци от войната.

– Сигурно пише, че са проявили храброст.

– Да, на латински.

– И наистина е така, знам го от опит – додаде Рансъм. – Явно и аз съм бил доста храбър, след като съм се сражавал с тях – и не за пръв път.

Изкачиха ниските стъпала и влязоха през високата врата. Мемориъл Хол в Харвард има три основни части: едната е амфитеатър за академични цели, втората е просторна трапезария с таван от греди, многобройни портрети и стъклописи като залите в оксфордските колежи, и третата, най-интересната, е висока, затъмнена и строга зала, посветена на възпитаниците на университета, загинали в продължителната Гражданска война. Рансъм и спътничката му обикаляха сградата, като спряха на няколко важни места, но най-дълго се задържаха пред редиците бели табелки, на всяка от които гордо и скръбно беше написано името на студент войник. Въздействието на сградата беше невероятно благородно и тържествено – не е възможно човек да не усети как сърцето му затуптява учестено. Тя е символ на дълг и чест, на саможертва и на личен пример, своеобразен храм на младостта, мъжеството и щедростта. Повечето войници са били млади, предимно в разцвета на силите си, и всички са загинали – тази простичка мисъл се върти в главата на посетителя и го кара да чете с нежност името на всеки човек и място – имена, които често са лишени от друга история – и названията на забравени южни битки. За Рансъм това не беше нито предизвикателство, нито дразнител, имената му вдъхваха уважение, усещане за нещо красиво. Той умееше да бъде великодушен враг и вече напълно забрави за всякакви лагери и враждуващи страни. Обзе го простичката емоция от бойното минало и монументът му се стори въплъщение на този спомен – беше побрал и приятели, и врагове, жертвите на поражението и синовете на победата.

– Много е красиво, но според мен е много ужасно! – Тази забележка на Верена го върна в настоящето. – Наистина е грехота да построиш такава сграда, за да увековечиш едно кръвопролитие. Ако не беше толкова величествена, щях да я разруша!