Читать «Бостънци» онлайн - страница 144

– Жалко, че не можем да проведем още няколко – умислено отбеляза Верена.

– Още няколко разговора ли? Бих бил неописуемо радостен!

– Ще общуваме отново. Видяхте ли колежите, докато идвахте насам?

– Мярнах няколко внушителни сгради. Може да ги огледам по-добре на връщане към Бостън.

– О, да, трябва да ги видите – напоследък там стана много по-хубаво. Разбира се, най-интересен е животът вътре, но и архитектурата е забележителна. Ако човек не е виждал европейската архитектура. – Тя се смълча, погледна го с блеснал поглед и продължи бързо като човек, който се готви да направи малък скок: – Ако ви се разхожда, с радост бих ви ги показала.

– Да се поразходим заедно... за да ми покажете сградите? – повтори Рансъм. – Скъпа госпожице Тарант, за мен би било огромна привилегия... най-голямото щастие в живота ми. Какво прекрасно хрумване, а вие сте идеалният водач!

Верена се изправи и го помоли да я изчака – щяла да отиде да си сложи шапката. Неподправената дружелюбност на предложението ѝ събуди у него ново усещане. Нямаше откъде да знае, че веднага след като отправи предложението си (макар и да се бе поколебала и да го бе обмислила кратко и усилено), тя реши, че е необяснимо безразсъдна. Действаше, тласкана от някакъв импулс, и му се беше подчинила напълно съзнателно. Чувстваше се като момиче, извършило първата си простъпка. Вече беше правила много неща, които мнозина биха преценили като простъпки, но в нейното съзнание ни най-малко не беше така. Беше ги направила добросъвестно и с удивително спокойствие. Наглед безобидното и предложение да се разходят заедно с господин Рансъм наистина имаше други цели, то задълбочаваше двойствеността на положението ѝ, защото тя предвиждаше нещо, за което предстои да разкажа. След като не трябваше Олив да узнава за срещата им, това продължение на разговора им щеше да задълбочи тайната. Въпреки това, макар да забелязваше как чудовищната им малка тайна се раздува, Верена не съжаляваше, че излиза с братовчеда на Олив. Както вече казах, обзе я безпокойство. Отиде са си сложи шапката, но на прага спря, обърна се към госта си и на бузите ѝ мигом се появи по една трапчинка:

– Предлагам го, защото ми се струва, че съм длъжна да сторя нещо за вас в замяна – каза тя. – Да седите тук с мен е просто нищо, а не можем да ви предложим нищо друго освен гостоприемството си. Пък и навън е прекрасен ден!

Скромността и прелестта на това кратко обяснение, усещането за неизречена молба, за желанието всичко да е както трябва, оставиха своето ухание подире ѝ, когато тя излезе. Под въздействието на думите ѝ Рансъм закрачи из стаята с ръце в джобовете си. И през ум не му мина да посегне отново към книгата за госпожа Фоут. Замисли се по силата на какъв каприз на съдбата това очарователно създание държи речи по разни сцени и живее от милостинята на Олив Чансълър, както и дали може да наречеш същество като нея бъбривка и подлизурка. Освен това тя беше смущаващо красива. И това стана още по-очевидно, когато тя се върна издокарана за разходката им. Излязоха от къщата и когато закрачиха, той се бе запитал по-рано сутринта как да се възползва по достойнство от това съчетание от мекота и ефирен покой – покой, който днес сякаш бе пропил въздуха край него. И отговорът му хрумна сега – като направи точно каквото правеше в момента, това бе най-големият празник.