Читать «Бостънци» онлайн - страница 143

– Би трябвало да ви допада – тя мрази нашето движение!

И Верена продължи да го отрупва с въпроси за блестящата Аделайн: дали я виждал често, дали тя излизала много, дали била популярна в Ню Йорк, дали я намирал за красива. Той отговаряше, доколкото му бе възможно, но скоро си позволи да отбележи, че не е дошъл в Монаднок Плейс да говори за госпожа Луна, в резултат на което, за да смени темата (както и за да изпълни задължението си да прояви вежливост), заговори за родителите на Верена, изрази съжаление, че госпожа Тарант е боледувала, и опасение, че няма да има удоволствието да я види.

– Вече е много по-добре – увери го Верена, – но лежи. Дълго прекарва в леглото, когато няма какво друго да прави. Мама е много особена – додаде тя след малко, – лежи, когато е щастлива и здрава, а когато е болна, обикаля из цялата къща. Ако я чувате да снове по стълбите често-често, значи, положението е много сериозно. Ще ѝ бъде много интересно да ѝ разкажа за вас, когато си тръгнете.

Рансъм погледна часовника си:

– Надявам се, че не ви задържам прекалено и не ви откъсвам от нея.

– О, не, тя обича посетители дори когато не може да се срещне с тях. Ако не ѝ беше толкова трудно да става, вече да е слязла при нас. Сигурно ѝ липсвам, напоследък бях много заета. Да, така беше, но тя знае, че е за мое добро. Готова е на всякакви жертви в името на любовта.

Рансъм откликна на обзелия го порив и попита:

– А вие? Вие готова ли сте на жертви?

Верена отново го удостои с блесналия си непринуден поглед.

– Дали съм готова на жертви в името на любовта ли? – Позамисли се и додаде: – Не знам дали имам право да отговоря, защото никога не са ме молили. Не помня някога да съм правила жертва, поне не важна.

– Боже! Явно сте водили щастлив живот!

– Щастливка съм, съзнавам го. Направо не знам какво да правя, като си помисля колко силно страдат някои жени. Но не бива да говоря за това – продължи тя и усмивката ѝ се върна. –Ако сте противник на движението ни, надали ви се слуша за женското страдание.

– Женското страдание е страдание за цялото човечество – отвърна Рансъм. – Смятате ли, че има движение, способно да го прекрати – или пък лекции во веки веков? Ние сме родени да страдаме и трябва да го понесем с достойнство.

– Обожавам героизма! – вметна Верена.

– А що се отнася до жените – продължи Рансъм, – те разполагат с източник на щастие, който е недостъпен за нас: съзнанието, че присъствието им тук, на земята, облекчава наполовина бремето на нашето страдание.

Верена си помисли, че изказът му е много красив, макар да ѝ прозвуча като празнословна софистика. Би искала да чуе преценката на Олив по този въпрос. Но тъй като в момента не бе възможно, тя заряза темата (беше станала доста неспокойна, откакто беше научила, че той е пренебрегнал Олив, за да посети нея) и без всякаква връзка попита младия мъж дали познава някой друг в Кеймбридж.

– Никой, уверявам ви, за пръв път идвам тук. Привлече ме единствено вашият образ, а увлекателният ни разговор ще бъде единствената ми връзка оттук нататък с това място.