Читать «Бостънци» онлайн - страница 141

– Нали не мислите, че пътуването може да е твърде дълго и изморително, след като наградата е такава наслада?

– Да, наистина идват хора от други градове – отговори Верена без престорена скромност, а с престорена гордост. – Познавате ли Кеймбридж?

– За пръв път идвам тук.

– Сигурно сте чували за университета. Много е известен.

– Да, дори в Мисисипи. Допускам, че е много хубав.

– И аз, но не очаквайте да говоря с възхищение за институция, чиито врати са затворени за представителки на нашия пол.

– Значи, сте привърженичка на обща образователна система?

– Привърженичка съм на равните права, равните възможности, равните привилегии. Госпожица Чансълър също – додаде Верена, защото явно смяташе, че твърдението ѝ се нуждае от подкрепа.

– О, аз пък мислех, че тя иска просто различно неравенство – да лиши мъжете от всички права – отбеляза Рансъм.

– Да, тя наистина смята, че те са ни много задължени. Понякога се опитвам да ѝ внуша, че иска не само справедливост, а отмъщение, и според мен тя го признава – продължи Верена сериозно. Темата обаче ангажира съзнанието ѝ съвсем кратко и преди Рансъм да успее да направи коментар, тя продължи с променен тон: – Нали вече не живеете в Мисисипи? При предишното ви посещение в Бостън госпожица Чансълър ми каза, че сте се преместили в Ню Йорк.

Тя продължи да се интересува от него, защото след като той отговори на забележката ѝ за Ню Йорк, тя го попита дали напълно се е откъснал от Юга.

– Да се откажа от Юга, от клетия, опустошен и скъп Юг? Да не дава бог! – възкликна Базил Рансъм.

Тя го погледна по-нежно.

– Предполагам, че е напълно естествено да обичате дома си, но се опасявам, че според вас аз не обичам много своя. Вече доста време идвам тук за съвсем кратко. Госпожица Чансълър ме погълна, няма никакво съмнение. Но все пак е жалко, че не съм с нея днес.

Рансъм не направи никакъв коментар. Не можеше да каже на госпожица Тарант, че ако е била там, той не би могъл да я посети. Не че не беше способен на лицемерие, защото когато тя го попита дали е виждал братовчедка ѝ предната вечер, той отговори, че изобщо не я е виждал, а тя възкликна искрено и се изчерви:

– О, да не искате да кажете, че не сте ѝ простили?

Той си лепна невинно изражение, колкото да продължи да разпитва:

– За какво да ѝ простя?

Верена поруменя от отговора си:

– О, забелязах как се чувстваше тя тогава, в дома си.

– Как се чувстваше? – попита Базил Рансъм с присъщата мъжка предизвикателност.

Не знам дали успя да провокира Верена, но тя отвърна по-скоро разпалено, отколкото логично:

– О, вие буквално ни заляхте с презрението си. Видях как подейства това на Олив. Изобщо ли няма да я посетите?

– Ами, ще видим. Тук съм само за три-четири дни – усмихна се Рансъм, както се усмихват мъжете, когато дават напълно незадоволителен отговор.

Вероятно Верена се поддаде на провокацията, защото колкото и да бе далеч от раздразнението, след малко тя отговори доста предпазливо:

– Може би е по-добре да не ходите, ако изобщо не сте се променили.

– Изобщо не съм се променил – увери я младият мъж все още усмихнат, облегнал лакти върху ръкохватките на креслото си, вдигнал малко рамене и сключил слабите си мургави ръце пред тялото си.