Читать «Сенчести души» онлайн - страница 119
Л. Дж. Смит
— Никога не съм очаквал, че мога да съм изпълнен с такава благодарност. Ти спаси не един, а цели пет живота, макар да не го подозираш. Макар че не разбрах как така се натъкна на нас…
Сейдж се наведе и го изгледа загрижено.
— Какво се е случило? — запита го със сериозен тон. — Да не би да е заради якия удар по главата ти. Забрави ли колко бързо се разпространяват новините тук? Чух, че си пристигнал с цял харем…
—
Сейдж и Деймън набързо се спогледаха. Явно Сейдж също бе дочул шепота.
— Сейбър — заповяда той на кучето си. — Само онзи, който се обади. — И надигна глава, само веднъж, в посоката, откъдето долетя шепотът.
Черното куче на Сейдж мигновено се изправи и скочи напред. И заби зъби във врата на онзи, който бе заговорил, много по-бързо, отколкото Деймън очакваше. Костите на жертвата му изщракаха зловещо. След това кучето заподскача назад, влачейки тялото между краката си.
Думите
—
В това време Деймън бавно се изправяше. Изпитваше огромно облекчение, че ще разполага със закрилата на Сейдж за себе си и приятелите си.
— Е, това със сигурност вече ще свърши работа — каза. — Защо не дойдеш с мен, за да изпием по едно като стари приятели?
Сейдж се вторачи в него, сякаш си бе изгубил разсъдъка.
— Знаеш, че на този въпрос отговорът е „не“.
— Защо не?
— Казах ти вече: не.
— Това не е обяснение.
— Обяснението, за да не се отбия при теб за по едно приятелско питие… ангел мой, е че… не сме приятели.
— Но нали двамата с теб заедно извършихме няколко доста успешни измами.
—
Деймън остави на Сейдж да подържи още малко ръката му, но след това я издърпа, без да избързва.
— Не беше чак толкова отдавна — напомни му Деймън.
— Не съм толкова отдавна далеч от теб? — На устните на Сейдж разцъфна саркастична усмивка. — Отчитаме времето доста различно, ти и аз,
Деймън се засмя смутено.
— Какво е само едно питие?
— Заедно с твоя харем?
Деймън се опита да си представи Мередит и Сейдж заедно. Стресна се от тази представа.
— Но по един или друг начин ти също стана отговорен за тях — заяви той решително. — Истината е, че нито едно от тези момичета не е мое. Давам ти думата си. — Заболя го, като си спомни за Елена, но това, което каза, беше истина.
— Отговорен за тях? — Сейдж като че ли търсеше нови доводи. — Тогава си обещал да ги спасиш. Ще наследя твоята клетва само ако ти загинеш. Но ако ти умреш… — Високият мъж направи безпомощен жест.