Читать «Сенчести души» онлайн - страница 106
Л. Дж. Смит
Със сигурност аурата му се е укротила, реши тя в момента, в който той взе една намокрена кърпа, я да се заеме с почистването на раната й, съвсем леко покрай очертанието на скулата й. Тази рана първа бе престанала да кърви, но докато Деймън я промиваше кръвта отново потече. След изпиването на две чаши от „Черна магия“ на гладен стомах Елена се отпусна изнемощяло на облегалката на стола. Главата й леко се килна назад и тя притвори очи. Докато Деймън почистваше раните й, съвсем загуби представа за времето. Отслабна контролът върху аурата й.
Като отвори очи, не бе заради някакъв звук или образ, а заради внезапния и решителен изблик на аурата на Деймън.
— Деймън?
Той се надвеси над нея. Чернотата му се издигаше зад него като сянка, висока и широка, и почти хипнотизираща. И определено плашеща.
— Деймън? — повтори тя неуверено.
— Не го правим както е правилно — рече той. Тя веднага се замисли за неподчинението си като негова робиня, както и за не по-малкото нарушение на правилата от Бони и Мередит. Но гласът му оставаше галещ, като черно кадифе, затова тялото й реагира много по-вярно в сравнение с разума й. Цялото потръпна.
— Как… да го направим правилно? — попита го, но после допусна грешката да отвори очи. Откри, че той се е навел към нея, докато тя оставаше на стола, и милваше — не, само докосваше — косата й тъй нежно, че тя дори не го усети.
— Вампирите умеят да лекуват рани — увери я той. Огромните му очи, сякаш побрали цяла собствена галактика от звезди, се приковаха омагьосващо в нейните. — Можем да ги почистим. Можем също да ги принудим отново да кървят — или да спрем кръвта.
Да, беше, преди да стигнат до мотела. В онази вечер, когато той й заповяда да побегне, обаче тя не се вслуша в думите му. Същата онази нощ, спомена, за която Шиничи му беше отнел — както при първото им съвместно вкусване на „Черна магия“.
— Покажи ми — шепнешком го помоли тя. Знаеше също, че още нещо в мозъка й нашепва в този миг най-различни думи. Думи, които тя самата за нищо на света не би се осмелила да изрече, дори ако беше робиня.
Нашепваше й:
Тъкмо тогава усети съвсем лекия, като полъх на вятър, допир на устните му до нейните.
И в същия миг тя се възпламени. Мислено простена: